Преди и сега

Част 25

Алек:

Погледнах към Ан, която лежеше на гърдите ми и беше със затворени очи. Веднага, когато легна върху мен, заспа. Явно обърканата ситуация напоследък я е изтощила доста. И не само тя беше така. Всички имахме нужда от почивка и спокойствие, но винаги, когато всичко се подреди, изскачат нови проблеми и понякога имам чувството, че никога няма да имам пълно спокойстиве и винаги нещо ще ме тревожи. А това, което най-много ме притеснява и не ми дава мира, е, че всичкото това напрежение, всичките тайни и лъжи могат да отдалечат още повече Ан от мен. А ако това се случи, няма да мога да си я върна по никакъв начин. За това, според мен, е най-добре да заминем. Обиколихме много места и на всякъде проблемите ни следваха. Разбрах, че от истината не се бяга. Може да се скриеш за малко, но все някога ще трябва да се появиш и когато ги направиш, ще се сблъскаш с проблемите си отново. Бягството не е решение и аз не искам да бягам. С Ан ще заминем едва тогава, когато всичко си дойде на мястото, когато няма да се притеснявам, че все някога трябва да изляза от мишата дупка, в която съм се скрил, защото няма да има нужда да се крия. Дори и да заминем след четири или пет години, няма да има значение за мен. Стига да знам, че все някога някъде ще намерим едно спокойно място само за нас двамата, където нищо да не може да ни раздели един от друг.

Себастиян се появи пред погледа ми и ме върна към реалността. Той също не изглеждаше добре. Познавам го и знам кога нещо го мъчи. Освен торбичките под очите, които бяха знак за липса на сън, лицето му беше пребледняло, а и лявата му ръка в момента беше зад главата му, като разтриваше врата си, още един знак, че има някакъв проблем.

Надигнах леко отпуснатото тяло на Ан и поставих главата ѝ на едната ѝ ръка. Много пъти съм я виждал да спи така, затова и предположих, че ще и е удобно да лежи по този начин. Последвах брат си, който ме заведе до края на коридора. Сигурно не иска Ан да разбере или просто не иска да я събуди. Огледах се, за да видя къде е Джейс, но не го открих. След секунда се сетих, че отиде да вземе нещо за ядене. Това чакане и напрежение определено те карат да огладняваш.

- Какво е станало, Себастиян? - Очаквах от брат си ясен и категоричен отговор, но вместо това в продължение на няколко секунди той само стоеше и ме гледаше, опитвайки се да намери точните думи, с които да започне.

След няколко минути и хиляди въпроси от моя страна, най-накрая Себастиян ми разказа всичко до последната подробност. В главата ми беше пълна каша. Не мога да повярвам, че не получавахме разбиране от собствените си родители и настойници. От тях не получавахме разбиране, а само проблеми. Първо Сара иска да държи Ан далеч от нас и от този град, а след това и Джордан следи всяко наше движение. Дори когато бях на дванайсет, не ме следяха толкова какво правя. Което ме доведе на мисълта, че имаше някаква причина Джордан да ни следи, а Сара да държи дъщеря си далеч от нас и от града. Можех да им се ядосам и на двамата, но с това няма да помогна на никого. Вместо това ще се опитам да разбера какво толкова страшно е станало, за да ги накара да предприемат тези мерки.

Бях готов да обясня на брат си какво възнамерявам да правя, но тогава видях вратата на родилното отделение да се отваря и побързах да отида при Ан и Джейс, който се беше върнал преди няколко секунди. Ан се събуди, когато чу вратата да се отваря и ѝ беше нужно малко време, за да разбере какво се случва.

И четиримата заобиколихме лекаря и чакахме да ни каже какво се е случило. Опитах се да чета по лицето му, но то не показваше никаква емоция в момента. Запитах се дали това е на добре, или зле.

- Аз... - Доктора спря да говори за момента и погледна към земята. След действието на доктора, Ан хвана за ръка Джейс, видимо изплашена. Опитваше се да го подкрепи, ако това, в което се съмняваше, за нещастие се окаже вярно. Аз се опитах да не прибързвам с решенията и да мисля позитивно.

- Какво е станало с детето ми? - Джейс го извика толкова силно, че Ан се стресна и потрепери. Бих я прегърнал на секундата и бих се опитал да я успокоя, но в момента тя се опитваше да подкрепи друг човек, който имаше много по-голяма нужда от приятел в момента.

Лекарят продължаваше да мълчи и да гледа към земята. А аз все по-силно се бях хванал за надеждата, че се шегува и че бебето и Емили са добре. Опитвах да се крепя за тази надежда, но с всяка изминала секунда, докато лекаря не даваше никакви признаци, че се шегува, усещах, че надеждата малко по-малко ме напускаше.

Не можех да се сдържа повече да стоя и да гледам как Ан е готова да се разреве всеки момент, но опитва да сдържи сълзите си заради Джейс, нито как Себастиян гледа втренчено в някаква празна точка, докато сигурно вече си е представил погребението и това как всеки един човек е облечен в черно.

Минах покрай доктора и влязох в помещение с голям коридор. Имаше около десет стаи, но само една беше отворена. Изпитах страх да погледна точно там. Знаех, че Емили се намира в тази стая, усетих го, а миг след това чух плач.