Преди и сега

Част 14

- Какво си мислиш, че правиш, Ан?

Погледнах с досада Емили.

- Ще спреш ли вече? Не съм направила нищо. Той ми е стар приятел. И е брат на Изабел.

Чувствах се обидена от това, което си мисли Емили.

- Изглеждахте ми много близки.

С това вече прекрачи границата и не успях да сдържа гнева си.

- Осъзнаваш ли какви глупости говориш? Аз си имам приятел, а и той е по-малък от мен. Как може да си помислиш, че съм такъв човек?

Виках по средата на улицата, но просто изведнъж изпуснах нервите си.

Емили се спря и ме погледна. Точно в този момент ми причерня пред очите. Светът около мен се завъртя и не можех да стоя на краката си. Опитах се да запазя равновесие, но не успях и в следващия момент се озовах на земята. Не чувах никакви гласове, нито виждах каквото и да било.

~~~

Първото нещо, което видях, когато се събудих, беше бялата стена срещу мен. Огледах се и установих, че се намирам в болнична стая. Сърцето ми заби силно. Страхувах се от това, което е станало, защото явно е било нещо сериозно. Следващото нещо, което почувствах, беше болка. С всеки мой опит да преместя част от тялото си, изпитвах силна болка. Това само повече засили страха ми. Вече дори дишах тежко. Не издържах и се извиках силно. Не, защото исках някой да ме чуе, просто не знаех какво друго да направя. Но явно някой ме беше чул. Вратата на стаята се отвори и пред мен се появи жена с бели дрехи. Дойде при мен и се опита да ме успокой.

- Коя си ти? Какво ми е? Къде по-точно се намирам?

Имах толкова много въпроси, но като за начало исках да знам отговора само на тези три.

- Първо искам от теб да се успокойш. След това ще отговоря на всичките ти въпроси.

Опитах се да го направя. Отпуснах главата си на възглавницата и се опитах да мисля трезво.

- Вече съм спокойна. Може да отговориш.

Осъзнавах, че не звуча много културно, но не ми и пукаше.

- Аз съм доктор Кейтлин Питърсън, а ти се намираш се в болницата. - Това вече го знаех.