Преди и сега

Част 20

Винаги съм харесвал книгите. Просто, защото е някак по-хубаво от живота. Заради това, че в живота няма как да прескочиш онези моменти, които просто не искаш да изживяваш. Няма как да прескочиш една или две години от живота си или няма как да спреш на най-лошата част. Да изкачаш, да решиш дали си готов за лошото и след това да продължиш. Това няма как да се случи в живота. Никой не те пита готов ли си, или не. Всичко се случва в даден момент, без значение подходящ или не. Това е гадното. Няма пауза посредата на някоя глава, не може просто да оставиш последната страница, само защото не искаш да разбереш края и защото не искаш той да идва никога. За пореден път се чудех какъв ли ще бъде моя край. И за един миг си помислих, че получих отговор. Точно, когато колата, в която се возихме, се преобърна. Помислих си: Това е края. Ще умра и никога няма да се кача на онази кола, която адски много харесах. Това е моята последна страница.

Но явно не беше така, щом усещах въздуха в белите си дробове. Отворих очите си и на секундата разбрах къде се намирам. Бели стени, неудобни възглавници, малък телевизор точно срещу тясното легло, безвкусен гардероб и увехнали цветя.

- Как се чувствате, господин Верлак? - И досадни доктори. Сега определено съчувствах на Ан.

- Повече от добре. - И това не беше лъжа. Много добре помня какво се случи снощи и за моя изненада не съм пострадал изобщо. Е, имах леки наранявания, които усещах, но все пак това е нищо.

- Така и изглеждате. Извадили сте огромен късмет. Всички, без един човек. - С това вече ми съсипа доброто настроение. Емили. Тя караше, а и е бременна. Естествено, че ще пострада най-много. Дано бебето да е живо. - Момичето, което е било с вас, е в спешното отделение. Все още не се знае дали ще оживее.

Не издържах и станах от леглото. Лекарката се опита да ме спре, но не успя. Съблякох дрехите, с които бях облечен и си сложих единствените чисти дрехи, които видях. Можех да попитам жената (която през цялото време се опитваше да ме спре) как е Емили, но тя или щеше да овърта половин час, или щеше да ме излъже. Отворих вратата на болничната стая и първия човек, на когото попаднах, беше Джордан. Погеледна ме с леден поглед и докато ми беше топло, изведнъж замръзнах.

- Ти ... никога повече няма да се качиш на кола. - Усмихнах му се чаровно и очаквах да видя каква ще е реакцията му. Нищо. Абсолютно нищо не се промени във физиономията му.