Преди и сега

Част 7

Алек:

Погледа ми беше насочен към дъската пред мен. Не, че разбирах какво пишеше, но просто се преструвах, че чета написаното. Усетих как някой ме сръчка и се обърнах в същата посока. До мен стоеше едно момиче, което никога не бях виждал. Усмихна ми се приятелски и ми подаде ръката си:

- Казвам се Мелиса.

Погледнах я учуден и тя леко сведе погледа си надолу. Май се засрами, затова и побързах да се представя.

- Александър. Приятно ми е.

След изказването ми, момичето се отпусна и започна да ми говори защо ѝ било толкова важно да завърши с отличен успех. Малко странно ми се видя това, защото бяхме едва в началото на годината и никой по това време не мислеше за завършването. И все пак се престурах, че я слушам и от време на време наистина го правех. Не ме интересуваше кой знае колко за нейното образование. И все пак, когато смени темата на спорт, започнах да я слушам повече. Мелиса беше наистина приятно момиче, само че говореше доста. Е, поне беше по-интересна от преподавателя ни. Без да усетя кога е минало цялото време, часът беше свършил. Всички започнаха да стават от местата си, само аз и Мелиса все още седяхме и се бяхме увлекли в разговор. След секунди Ан се появи до мен. Напълно бях забравил, че и тя беше в същата стая.

- Алек? - Дори в гласът ѝ имаше нотка на ревност, което ме развесели.

По принцип бях човек, който се радва на чуждото нещастие. И най-вече обожавах да гледам как някой ревнува.

- Да. - Отговорът ми нарочно беше кратък, за да я вбеси повече. Не станах от мястото си, само бях насочил погледа си към Ан.

- Ще тръгваме ли?

Този път не успях да сдържа смеха си и се засмях, макар и едва забележимо. Самите ѝ опити да запази самообладание, бяха смешни.

- Коя е тя? - Въпроса на Мелиса беше насочен към мен.

Преди да отместя погледа си от Ан, видях как повдигна вежди видимо учудена. Бях на път на отговоря, но Ан го направи преди мен.

- Не разбирам какво те интересува коя съм, но все пак ще ти отговоря ...

Преди да довърши изречението си, вече бях до нея и запуших устата ѝ с ръката си.

- Най-добре да си тръгваме.

Хванах Ан за ръката и я замъкнах с мен навън. Нарочно погледнах към нея, за да видя изражението ѝ. Погледнато отстрани изглеждаше, че въобще не изпитва ревност, но щом се вгледа човек в нея, можеше да види пълните ѝ с ярост очи.