Тъмнината между нас

17 - част 2

Хоуп 

Разлистих новата си романтична книга и забих поглед между редовете. Откакто се оказа, че единственият, когото съм обичала през целия си живот, се е превърнал в безмилостен командир на Братва, мъжете, които успявах да изтърпя, бяха измислени, свръх горещи спортисти родени от нечие въображение. Те не носеха оръжие под сакото си, не водеха войни с престъпни синдикати и не бяха обсебени от мисълта да ликвидират бившия ми съпруг - не заради някаква вендета свързана с Братва, а просто защото ми е бил такъв. Отношенията ни с Ксандър бяха като минирано бойно поле. Трябваше само да изрека името Саймън и пуф - всичко се разхвърчаваше на секундата.

Беше изминало седмица, откакто живеехме под един покрив. Дните ни завършваха с разногласия, след които се изнасях към съседната стая, където заспивах, но винаги се събуждах в неговото легло. Идваше всяка вечер и ме пренасяше на ръце до спалнята си, а аз се правех, че не го усещам и продължавах да се преструвам, че спя. В тези няколко минути докато бях сгушена в него си припомнях за моят мил, нежен и защитнически настроен Кас. Мъжът, когото обичах, беше изчезнал някъде по пътя на властта и кървавите решения, и на негово място стоеше човек, чийто гняв ме държеше на ръба между страха и страстта.

Пръстите ми се впиха по-настоятелно в меката корица на книгата, докато слушах Павел да му докладва за престрелка на доковете предишната нощ, а после продължи с всички тъмни неща, с които се занимаваха.

Преглътнах с усилие.

Мисълта да остана вдовица ме ужасяваше. Вероятно не би ми пукало за чудовището в другия край на стаята, ако не се беше оказал, че е единственият, към когото съм имала чувства през целия си живот.

Суровият глас на Павел се омеша с мислите в главата ми.

– Всичко е готово за официалната маса и срещата със синдикатите в понеделник. Успяхме да овладеем ситуацията, върнахме си контрола и позициите, но би било хубаво, ако ти и Карягин оставите настрана различията и изгладите напрежението помежду си. Кирил вече е навън, няма да толерира това разделение.

Между думите на Павел се намърда досадното цъкане на химикалката, с която си играеше Ксандър. Дори с периферното си зрение търсех очертанията на фигурата му. Стоеше полулегнал в креслото си с онова кралско-войнствено изражение, зад което знаеш, че има безброй емоции, но не разчиташ нито една.