*Техьонг
-Времето е хубаво- прекъснах тишината между нас. Седяхме в парка на една пейка.
-Мхм...- измънка тихо.
-Какво има?
-Нищо..- лъжеше ме. Виждах го. Празният му поглед. Лицето му по-бледо и от преди. Големите, тъмни кръгове под очите. Измореното му тяло.
-Хайде де, кажи ми иначе...
-Иначе какво Те- прекъсна ме с тон на досада.
- Ще си тръгна- нямаше и той го знаеше по-добре от всеки.
-Хаха повярвах ти- засмя се леко. Поне това успях да направя..да видя усмивката му. Нацупих се леко, скръстих ръце пред гърди.
-Добре, добре не се сърди ще ти кажа- широка усмивка се разля по лицето ми. Погледнах го в тъмно кафевите му очи. Очаквах с нетърпение да чуя трезгавият му и плътен глас. Обичах го няма спор. Отвори уста да промълви нещо. Ментовият му дъх се разби в носа ми. Ахх, този мирис, обожавам го.
-Работата е, там че...ще заминавам за Пусан- не знаех как да реагирам- Приеха ме в университета за IT специалисти и заминавам другата седмица....Съжалявам...-беше единственото, което каза. Слепих нежно устни с неговите. Отделих се.
-Юнги, пускам те.- сякаш и това чакаше. Очите му се насълзиха. Прегърна ме- Знай, че за мен няма проблем..дори да си намериш друг.
- Благодаря ти- прошепна и ме целуна.
*в деня на пътуването
-Сбогом- прошепна той, заровил глава във вратът ми.
-Там ли ще оставаш?
-За сега така мисля- погледнах гo в очите.
- Казвай, ако се връщаш или имаш работа насама...
-Добре- усмихна ми се топло. Целунахме се за последнно.
- Чао.
-Чао- взе си куфара. Завлачи го. Звукът от колелцата се превърна в тътен. Зави наляво. Няма го. Вече я няма черната му коса, бялата му кожа, нежната му усмивка, плътният му глас, ментовият му дъх, шегите, загриженоста,...всичко ще ми липсва. Самият той ше ми липсва...
