Тъмна любов|| {[ЗАВЪРШЕНА]}

Девета глава

— Бу! Няма ли да престанеш! — Бет разбухна възглавницата си и се обърна с лице към котарака. Той я погледна и измяука. На светлината на кухненската лампа, която беше оставила да свети, тя видя, че драска с лапи по стъклената врата.
— Няма да стане, Бу, момчето ми. Ти си домашна котка. Домашна. Котка. Повярвай ми, навън не е толкова хубаво, колкото ти се струва.
Затвори очи, но когато се чу поредното жално мяукане, тя изруга и отметна завивките си. Отиде при вратата и погледна навън. Тогава забеляза мъжа. Стоеше до тъмната стена на вътрешния двор, черна сянка, много по-голяма от другите познати сенки, които хвърляха контейнерите за отпадъци и обраслата с мъх маса за пикник.
Провери ключалката на вратата с треперещи ръце, след това отиде до прозорците. И двата бяха добре затворени. Дръпна завесите, грабна безжичния си телефон и се върна при Бу. Мъжът се движеше.
По дяволите!
Идваше към нея. Провери отново дали вратата е заключена, отстъпи назад, но закачи с крака си ръба на дивана. Полетя надолу, телефонът се изплъзна от ръката й и отскочи. Стовари се върху матрака, главата й отскочи нагоре от силата на удара.
Не беше за вярване, но вратата се отвори, като че ли изобщо не я беше заключила. Все още по гръб, тя като обезумяла се опитваше да се оттласне и да се скрие от мъжа, събирайки чаршафите и завивките си на топка. Той беше огромен, раменете му бяха широки като гардероб, краката му бяха здрави и мускулести. Не виждаше лицето му, но заплахата, която излъчваше, беше като насочен към гърдите й пистолет.
Бет се претърколи със скимтене, смъкна се на пода и се опита да се отдалечи от него пълзешком. Паркетът заскърца под коленете и дланите й. Стъпките му зад нея отекваха като гръм и ставаха все по-оглушителни. Разтреперана като заслепено от ужас животно, тя се блъсна в холната маса, без да усети никаква болка.
По бузите й се стичаха сълзи, молеше го за милост и се опита да стигне до входната врата…
Бет се събуди с отворена уста, ужасяващи звуци разтърсваха тишината на ранното утро. Звуците излизаха от нейната уста. Крещеше с цяло гърло. Стисна устни и ушите й престанаха да я болят. Измъкна се от леглото, приближи се до плъзгащата се врата и поздрави първите слънчеви лъчи с такова огромно облекчение, че главата й се замая. Когато разтуптяното й сърце се поуспокои, тя пое дълбоко дъх и провери вратата. Беше заключена. Дворът беше празен. Всичко беше нормално.
Тя се засмя нервно. Разбира се, сънувала е лош сън, след всичко, което й се бе случило предишната вечер. Вероятно щеше да остане напрегната известно време. Обърна се и се отправи към банята. Имаше чувството, че е полумъртва, но последното място, където искаше да остане сама, беше апартаментът й. Копнееше за суетнята в нюзрума, искаше й се да бъде сред хората, телефоните и хартиите там, където щеше да се чувства в по-голяма безопасност. Тъкмо щеше да влезе в банята, когато усети прорязваща болка в крака си. Присви коляното си и извади парченце стъкло от петата си. Наведе се и видя купата, която държеше на холната маса, разбита на парчета на пода. Смръщи вежди и почисти счупените парчета. Сигурно е съборила купата, когато се върна в апартамента си след нападението.


Докато слизаше надолу към подземието под къщата на Дариъс, Рот се чувстваше изтощен. Затвори и заключи вратата след себе си, свали оръжията си и измъкна един очукан куфар от шкафа. Отвори капака и изпъшка, повдигайки плоча от черен мрамор. Беше квадратна, голяма метър и двадесет и дебела десет сантиметра. Постави я в средата на стаята. Върна се при куфара, извади една кадифена торбичка и я хвърли на кревата.
Съблече се, взе душ и се избръсна, после се върна гол в стаята. Взе торбичката, развърза атлазената панделка и изсипа нешлифованите, големи колкото речни камъни диаманти върху плочата. Пусна празната торбичка на пода.
Рот наведе глава и заговори на майчиния си език. Произнасяйки сричките, гласът му ту се усилваше, ту затихваше в унисон с дишането му. С тези думи той отдаваше почит на мъртвите. Когато свърши, коленичи на плочата и усети камъчетата да се впиват в плътта му. Седна на петите си, постави длани на бедрата си и затвори очи.
Ритуалът на смъртта изискваше да прекара цял ден така, без да помръдне, да изтърпи болката и да кърви в памет на своя приятел.
В съзнанието му изплува образът на дъщерята на Дариъс. Не трябваше да се вмъква така в дома й. Уплаши я почти до смърт, а всъщност само искаше да се представи и да обясни защо скоро ще има нужда от него. Освен това възнамеряваше да й каже, че ще намери човека, който я беше нападнал. Справи се прекрасно, няма що. Също като слон в стъкларски магазин.
В мига, когато влезе, тя побягна ужасена. Наложи се да изтрие паметта й и да я докара до лек транс, за да се успокои. Смяташе да си тръгне веднага след като я сложи в леглото, но не можа. Стоеше изправен над нея, съзерцаваше неясния контраст между черната й коса и бялата възглавница, вдъхваше аромата й. Усети, че в него се надига сексуално желание. Преди да си тръгне, провери дали вратите и прозорците на апартамента й са заключени. После я погледна още веднъж. Замисли се за баща й.
Рот се съсредоточи върху болката, която вече започваше да усеща в бедрата си.
Когато мраморът почервеня от кръвта му, той видя лицето на своя мъртъв воин и почувства връзката, която споделяха, докато беше жив. Трябваше да изпълни последното желание на своя брат. Дължеше на този мъж поне това за всичките години, през които бяха служили на расата си рамо до рамо. Получовек или не, дъщерята на Дариъс вече никога нямаше да се движи без охрана в нощта. И нямаше да мине през преобразяването си сама.
Господ да й е на помощ.


Бъч приключи с оформянето на документацията, свързана с Били Ридъл, към шест сутринта. Компанията на наркодилърите и бандитите, с които момчето беше принудено да дели една килия в полицейското управление, явно го отвращаваше, така че Бъч се постара да направи възможно повече печатни грешки в доклада си. И направо не беше за вярване, но компютърната програма през цялото време му даваше противоречива информация за формулярите, които трябваше да попълни.
После двадесетте и три принтера излязоха от строя. Всички до един. Въпреки това Ридъл нямаше да остане дълго в участъка. Баща му наистина беше важна клечка, сенатор. Така че скоро някой засукан адвокат щеше да освободи Били и да го измъкне от ареста като пръдня из гащи. Вероятно още през следващия час. Защото такава беше наказателноправната система. С пари всеки престъпник можеше да се измъкне. Парите управляваха света.
Не че Бъч се дразнеше, от къде на къде. Отиде във фоайето и там се натъкна на един от редовните им нощни гости. Чери Пай очевидно тъкмо беше освободена от женското отделение на ареста. Истинското й име беше Мери Мълкейхи и доколкото Бъч беше чул, работеше като улична проститутка от около две години.
— Хей, здрасти, детективе — измърка тя. Аленото й червило се беше събрало в ъгълчетата на устните й, а очната линия се беше разтекла. Би изглеждала направо симпатична, помисли си той, ако остави кокаина и поспи един месец. — Сам ли се прибираш?
— Както винаги. — Той й отвори вратата и я остави да мине пред него.
— Не ти ли се уморява лявата ръка?
Бъч се разсмя, когато двамата спряха и погледнаха към небето.
— Как си, Чери?
— Аз винаги съм добре.
Тя сложи една цигара между зъбите си и я запали, като го гледаше.
— Ако се умориш от чекиите, обади ми се. Няма да те карам да си плащаш, защото си готин кучи син. Но да не издрънкаш на Голямото татенце какво съм ти казала.
Чери издуха облак дим и разсеяно опипа нащърбеното си ляво ухо. Горната му половина липсваше. Господи, сводникът й беше като бясно куче. Те заслизаха по бетонните стъпала.
— Провери ли за онази програма, за която ти казах? — попита Бъч, когато стигнаха тротоара. Помагаше на една приятелка да основе група за подпомагане на проститутки, която да насърчи тези жени да напуснат сутеньорите си и да започнат нов живот.
— Да. Разбира се. Много е добре. — Тя му хвърли една усмивка. — Доскоро.
— Пази се.
Тя се обърна и плесна с ръка дясната половина на дупето си.
— Само си помисли, че това може да бъде твое.
Бъч я наблюдаваше как се отдалечава по улицата с нехайна походка. После се качи в една необозначена полицейска кола и импулсивно подкара през града обратно към квартала на „Скриймърс“. Спря пред „Макграйдърс“. След петнадесетина минути една жена в тесни сини джинси и къса черна тениска, която откриваше корема й, се появи от долнопробното заведение и примигна късогледо на утринната светлина. Когато забеляза колата му, тя бухна кестенявата си коса и се приближи към него. Той свали прозореца, тя се наведе и го целуна по устните.
— Отдавна не съм те виждала. Самотен ли си, Бъч? — попита тя, без да отдръпва устните си от неговите. Миришеше на бира и череши мараскино — парфюма на всеки барман в края на дългата нощ.
— Качвай се — каза той.
Тя заобиколи колата отпред и се плъзна на седалката до него. Докато той караше към реката, поговориха за това как е минала за нея нощта. Беше разочарована, че бакшишите пак били малко. И краката страшно я болели от тичането напред-назад зад бара.
Бъч паркира под висящия мост над река Хъдсън, който свързваше двете половини на Колдуел. Постара се да са на достатъчно разстояние от бездомниците, налягали върху купчини парцали. Не им трябваше публика.
Трябваше да признае едно нещо на Аби: действаше бързо. Разкопча панталоните му и го възбуди с умели движения още преди да е изключил мотора на колата. Бъч избута седалката назад, тя го възседна и сгуши глава във врата му. Той гледаше покрай изкуствено накъдрената й коса към водата.
Колко красива е играта на слънчевата светлина върху водната повърхност, помисли си той.
— Обичаш ли ме, скъпи? — прошепна тя в ухото му.
— Да, разбира се. — Приглади косата й назад и я погледна в очите. Бяха празни. На негово място можеше да бъде всеки мъж, затова връзката им вървеше. Сърцето му беше празно като погледа й.