Тъмна любов|| {[ЗАВЪРШЕНА]}

49.

По време на сватбената вечеря Бъч не пи много. Не му беше трудно да се въздържа. Беше прекалено зает да се наслаждава на компанията на Мариса.

Както и да наблюдава Бет с новия й съпруг. Боже мой, колко щастлива беше. Вампирът с вид на негодник, за когото се беше оженила, също сияеше от щастие. Не я пускаше, не преставаше да я гледа. Цяла нощ я държа в скута си, с едната ръка я хранеше, а с другата галеше шията й.

Когато тържеството приключи, Мариса стана от стола си.

— Трябва да се прибирам при брат си. Всъщност той ме чака за вечеря.

Значи ето защо не беше хапнала нищо. Бъч се намръщи, не му се искаше тя да си отиде.

— Кога ще дойдеш пак?

— Утре вечер?

По дяволите, дотогава имаше цяла вечност.

Той остави салфетката си на масата.

— Е, ще бъда тук. Ще те чакам.

Майчице, станал съм послушен като кученце, помисли си той.

Мариса си взе довиждане и изчезна.

Бъч протегна ръка, за да вземе чашата си с вино и се опита да прикрие треперенето й. Цялата тази работа с кръвта и кучешките зъби му беше ясна. Но за номера с изчезването му трябваше малко време.

Десет минути по-късно осъзна, че седи на масата сам.

Не виждаше смисъл да се прибере у дома. Само за един ден Бъч успя да забрави досегашния си живот, да го запрати в далечно ъгълче на съзнанието си. Като че ли беше повреден уред, който нямаше никакво желание да вземе, да го прегледа, да го използва пак.

Огледа столовете и си помисли за хората — е, вампирите де — които бяха седели на тях.

Той беше аутсайдер в техния свят. Натрапник.

Макар че ролята на бяла сврака не беше нещо ново за него. Другите ченгета бяха добри момчета, но отношенията им бяха само колегиални, нищо повече извън работата, дори и с Хосе. Никога не беше ходил в дома на Де ла Крус за вечеря или просто на гости.

Докато гледаше празните чинии и полупълните чаши с вино, той осъзна, че няма къде да отиде. Нямаше място, където би искал да бъде. Преди самотата не го притесняваше. Всъщност, караше го да се чувства по-сигурен. Затова му беше някак си странно, че да бъде сам вече не му изглеждаше чак толкова хубаво нещо.