Тъмна любов|| {[ЗАВЪРШЕНА]}

18.

Бъч взе радиостанцията и помоли диспечера да изпрати незабавно някой в двора на Бет, за да прибере оръжията и парите, които беше покрил със сакото си. Докато караше, едното му око гледаше пътя, а другото в огледалото за обратно виждане. Заподозреният също го гледаше, а на зловещото му лице играеше лека усмивка.

Исусе, този тип беше огромен. Заемаше почти цялата задна седалка и беше наклонил глава, за да не се удари в тавана, ако попаднат на дупка по пътя.

Бъч нямаше търпение да го изкара от проклетата кола. След по-малко от пет минути вече караше по „Трейд стрийт“ и зави към паркинга на участъка, като се постара да спре възможно най-близо до страничния вход. Излезе от колата и отвори задната врата.

— Хайде да не си правим номера — каза той и хвана Рот за ръката.

Мъжът се изправи. Бъч го побутна да върви напред. Но заподозреният отстъпи назад в посока, обратна на участъка.

— Сбърка пътя. — Бъч запъна крака и го задърпа силно. Заподозреният не помръдваше. Просто отстъпваше назад, повлякъл Бъч със себе си.

— Мислиш си, че няма да те застрелям? — попита Бъч и посегна към пистолета си.

И внезапно всичко свърши.

Бъч никога не беше виждал някой да действа толкова бързо. В един миг онзи беше с ръце на гърба, оковани в белезници, в следващия белезниците бяха на земята. Само с едно движение Бъч беше обезоръжен, заклещен в задушаваща хватка и завлечен в сенките.

Тъмнината ги погълна. Докато се съпротивляваше, Бъч осъзна, че се намира в тясната уличка между участъка и съседната офис сграда. Беше широка само около метър и половина, но дълга към двадесет и неосветена. Към нея не гледаха никакви прозорци.

Когато Бъч беше обърнат и притиснат към тухлената стена, малкото въздух, който бе успял да си поеме, изскочи със свистене от белите му дробове. Колкото и невероятно да му се струваше, мъжът го вдигна във въздуха, хванал го за шията само с една ръка.

— Не трябваше да се намесваш, полицай — каза мъжът раздразнено с дълбок, дрезгав глас. — Трябваше да си вървиш по пътя и да я оставиш да дойде при мен.

Бъч напразно се опитваше да се освободи от желязната хватка. Огромната ръка, стиснала гърлото му, изстискваше живота му капка по капка. Давеше се, борейки се отчаяно за глътка въздух. Погледът му се премрежи, губеше съзнание. Знаеше без никакво съмнение, че няма начин да се измъкне. Щяха да го приберат от уличката в чувал за трупове. Точно както се беше заканил мъжът.