Пета глава

137 9 0
                                        


Дните на младостта ми, озърна ли се към тях, ми изглеждат отлитащ от мен вихър повторни късчета като утринна виелица от употребени хартийки пред погледа на пътник от американски експрес покрай задния наблюдателен прозорец на вагона, зад който се премятат. В хигиеничните си сношения с жени бях практичен, присмехулен и бърз. През университетските си години в Лондон и Париж се задоволявах с платени мацета. Заниманията ми с науките бяха прилежни и внимателни, но не твърде плодотворни. В началото мислех да стана психиатър също като мнозина несретници; аз обаче бях особен несретник; обзе ме странна умора (трябваше да ида на доктор — толкова бях отпаднал); затова се захванах да изучавам английската литература, с това се прехранва не един празноглав поет, като се превръща в професор с лула и сако от хубав вълнен плат. Париж от трийсетте години ми бе по мярка. Обсъждах съветските филми с американски литератори. Сядах с уранисти в кафенето „Des Deux Magots" [1]. Печатах лъкатушни етюди в слабо четени списания. Измислях пародии — на Елиът например:

Фройлайн фон Кулп все още се държи

за бялата врата, ще се обърне... Не,

не тръгвам ни след нея, ни след Фреска,

ни след онази чайка... [2]

Един от трудовете ми, озаглавен „Прустовата тема в писмото на Кийтс до Бенджамин Бейли", предизвика одобрителните усмивки на шест-седем учени, които го прочетоха. Втурнах се да пиша „Кратка история на английската поезия" за един прочут издател, сетне се залових за съставителство на учебник по френска литература (със сравнителни примери из английската литература) за американските и британските читатели; тази работа ме ангажира през четирийсетте години и последното томче беше почти готово за печат в деня на арестуването ми.

Намерих си занимание: преподавах английски на група парижани от Шестнайсети район. След това две години бях учител в мъжка гимназия. Понякога използувах познанствата си в психиатричните среди и със служители от социалните грижи, за да посещавам с тях различни учреждения като например сиропиталища и училища за малолетни престъпнички, където можех да гледам бледите човешки издънки със слепнали ресници тъй безнаказано, както бива само насън.

А сега искам да изложа следната мисъл. Във възрастовия, граници между девет и четиринайсет години се срещат момиченца, които за някои омагьосани странници, два или много пъти по-възрастни от тях, разкриват истинската си същност — тя не е човешка, а нимфическа (тоест демонска); така предлагам да наричаме тези малки избранички: нимфетки.

ЛолитаWhere stories live. Discover now