Лолита

Девета глава

Разтакаването около развода ме накара да отложа заминаването и мракът на още една Световна война вече бе обгърнал земното кълбо, когато след скучната зима в Португалия, където се разболях от пневмония, най-сетне достигнах бреговете на Америка. В Ню Йорк на драго сърце приех предлаганата от съдбата лека служба: тя се състоеше най-вече в измислянето и редактирането на парфюмерийни реклами. Приветствувах повърхностния й характер и псевдолитературния й привкус, подкарах я както и когато се случи. От друга страна, новият, създаден през войната нюйоркски университет ме увещаваше да довърша моята сравнителна история на френската литература. Първият том ми отне две години, при това с работен ден по-малко от петнайсет часа. Когато се връщам към този период, го виждам точно разделен на обширна светлина и на тясна сянка: светлината се отнася до радостните издирвания из чертозите на библиотеките; сянката — към терзаещите ме желания, към безсънните нощи, накратко, към това, за което вече говорих достатъчно. Читателю, ако вече ме познаваш, лесно ще си представиш колко усърдно дебнех из прашната жега — уви, все отдалеч — нимфетките из Централния парк и колко ми бяха отвратителни декоративните, дезодорирани секретарки и канцеларистки, с които един от колегите шегаджии се мъчеше да ме съблазни. Ще прескочим тези неща. Гибелно изтощение на душевните сили ме отведе в санаториум за година и половина; отново си подхванах работата — и скоро пак се разболях.

Единствено бодрият живот на въздух ми обещаваше оздравяване. Любимият ми доктор, чаровен циник с къса тъмна брадичка, ме запозна с брат си, който се готвеше да поведе експедиция към крайполярните области на Канада. Бях включен в нея като „наблюдател на психическите реакции". От време на време споделях (впрочем не твърде успешно) е двамина млади ботаници и един стар дърводелец пухкавата ни специалистка по хранене, докторката Анита Джонсън — скоро я отпратиха със самолета, за което си спомням с удоволствие. Целта на експедицията не ми беше много ясна. Ако се съди по многобройните метеоролози в нея, човек би си помислил, че преследваме до бърлогата му (явно някъде около Острова на Уелския принц) блуждаещия и колеблив северен магнитен полюс. С помощта на канадците една от групите основа метеорологична станция на Пиеров нос и на Мелвилски зунд. Друга, също заблудена група, събираше планктон. Трета изучаваше връзката между туберкулозата и тундрата. Бърт, филмов фотограф, много несигурен в себе си тип, с когото по едно време ме караха да върша физически труд (и той като мен имаше психически затруднения), ме уверяваше, че „големите хора" в нашата експедиция, истинските й ръководители, които никога не видяхме, искали да проверят как се отразява затоплянето на климата върху кожата на полярната лисица.