Лолита

Двадесет и пета глава

На пръв поглед сега, когато всички пречки бяха отстранени и пред мен се разкри перспективата за безкрайно блаженство, бих могъл мислено да се облегна с въздишка на сладко облекчение. Eh bien, pas du tout.  [1] Вместо да се къпя в лъчите на усмихната съдба, бях обзет от, чисто етични съмнения и страхове. Например: няма ли да се стори чудно на хората, че Лолита толкова упорито не бе допускана нито до радостите, нито до печалните семейни тържества? Както си спомняте, тя не присъствува на нашата сватба. Или и друго: ако приемем, че невиновната за нищо, горката жена бе отстранена от внезапно протегналата, се космата ръка на съвпадението, не би ли могло то в някоя нехристиянска минута да забрави делото на десницата си и да предаде с левицата нечия ненавременна съболезнователна бележка? Наистина информацията за произшествието се появи само в рамсдейлското вестниче, не се мярна нито в паркингтонските Ведомости, нито в клаймаксовския Вестник: местните смърти са лишени от федерален интерес, а лагерът „Ку" се намираше в друг щат; но не преставах да си въобразявам, че по някакъв начин Доли Хейз е вече известена и че тъкмо по времето, когато отивам да я прибера, неизвестни за мен приятели я откарват към Рамсдейл. Още по-тревожно от всичките тези измишльотини и грижи беше, че Хумберт Хумберт, новоизпеченият американски гражданин от доста неясен европейски произход, не направи никакви стъпки да остане законен настойник на момичето (на дванайсет години и осем месеца), останало само след смъртта на жена му. Ще посмея ли да предприема тези стъпки? Не можех да преодолея треперенето си, когато си се представях гол пред тайнствените кодекси и безпощадно острата светлина на сборника с гражданското законодателство.

Планът ми бе чудо на първобитното изкуство: реших, че ще отскоча до лагера „Ку", ще кажа на Лолита, че на майка й предстои сериозна операция в несъществуваща болница, и след това ще чергарувам с моята сънена нимфетка от един хотел в друг, докато майка й бавно, но сигурно се възстановява и най-накрая умре. Но на път към лагера почувствувах нарастващо безпокойство. Потискаше ме мисълта, че тя може да не се окаже там или че вместо безгрижната Лолита ще намеря наплашено сираче, което с плач ще иска да дойдат някакви близки семейни приятели. Слава богу, тя слабо познаваше двойката Фарлоу, но дали нямаше други лица, за които аз не зная? В края на краищата реших да проведа междуградския разговор, който наскоро бях симулирал толкова успешно. Валеше силен дъжд, когато спрях до тротоара в изпокаляния от лошото време краен квартал на Паркингтън, точно преди кръстовището, където единият ръкав заобикаля града и води към шосето, което пресича веригата хълмове по посока на езерото Клаймакс и лагера „Ку". Изключих двигателя и не по малко от минута седях в колата и събирах смелост, загледан в дъжда, обления тротоар, в пожарния кран, представляващ безобразен циментов цилиндър с дебел слой червена и сребърна боя, протегнал червени сакати израстъци, за да ги лакира дъждът, който като стилизирана кръв се стичаше по хералдичните му вериги. Чудно ли е, че е забранено на автомобилите да спират до тези страшни дребни инвалиди. Отново включих двигателя и се придвижих до телефонната будка. Когато последната от необходимите монети падна със звън и даде възможност на другия глас да откликне, ме очакваше изненада.