Лолита

Шеста глава

Впрочем често съм се питал какво става по-късно с тях, с тези нимфетки. В нашия желязно-ограден свят от причини и следствия дали не е могла тръпката, която си открадвах от тях, да се отрази върху бъдещето им. Ето, била е моя — а никога не ще узнае. Добре. Но дали няма да й се отрази това по-късно, дали не съм й навредил по някакъв начин чрез това, че съм въвлякъл образа и в тайното си сладострастие? О, това беше и ще бъде темата на огромните ми и ужасни съмнения!

Изясних обаче в какво се превръщат те, тези обаятелни, умопобъркващи нимфетки, когато пораснат. Спомням си, лутах се привечер по оживена пролетна улица в центъра на Париж. Тъничка дребна девойка мина покрай мен с бързия тропот на високите си токчета; обърнахме се едновременно; тя се спря, приближих се до нея. Главата й едва стигаше до окосмеността на гърдите ми; личицето й беше кръгло, с трапчинки, лице, често срещано у младите французойки. Харесаха ми дългите й мигли и бисерносивият tailleur [1], обгърнал младото тяло, което още таеше (тъкмо това бе нимфичното ехо, парливо студената наслада, огънят в слабините) нещо детско, вляло се в професионалния frétillement [2] на малкото й чевръсто задниче. Запитах за цената й, тя веднага отговори с музикална сребриста точност (птиче — същинско птиче!). „Cent."  [3] Понечих да се пазаря, но тя оцени лудешкото, потискано желание в очите ми, втурнали се от такава височина към кръглото й челце и към зачатъчната шапчица (букетче и панделка). „Tant pis" [4] — произнесе тя, като примигна, и се престори, че си тръгва. Помислих си: нали само преди три години може да съм я гледал как се връща от училище! Тази картина реши въпроса. Тя ме поведе към обичайното стръмно стълбище е обичайния сигнал на звънеца, който съобщава на господина, нежелаещ да се срещне с друг господин, че пътят е свободен или не е свободен — унилият път към долнопробната стаичка, състояща се от креват и биде. По обичайния начин тя най-напред поиска своя petit cadeau [5] и аз по обичайния начин я попитах за името и (Monique) и за възрастта й (осемнайсет). Чудесно познавах баналните похвати на проститутките: натрапчивото им чуруликане е нотка на мечтателна лъжа, което горките момичета повтарят по десет пъти в денонощието. Но в дадения случай беше ясно, че Моника по-скоро си приписва, отколкото скрива две години. Извлякох тази истина от много подробности на компактното й, сякаш изваяно и учудващо неразвито тяло. Като се разсъблече смайващо бързо, тя постоя една минута до прозореца, отчасти загърната в мътния тюл на пердето, заслушана с детско удоволствие (което в книгата би изглеждало халтура) в латерната долу сред здрачния двор. Когато огледах ръчиците й и обърнах внимание на мръсните нокти, тя избъбри, простодушно начумерена: „Oui, ce n'est pas bien" [6], и тръгна към умивалника, но й казах, че няма значение, няма никакво значение. С късо подстриганата си тъмна коса и светлосивия си поглед, с бледата си кожа тя беше изключително чаровна. Бедрата й не бяха по-широки, отколкото на приклекнало момче. Нещо повече, без колебание мога да твърдя (всъщност поради това благодарно удължавам посещението с малката Моника в тюленовосивата килия на спомена), че от осемдесетте или деветдесетте уличници, които по различно време се занимаваха с мен по моя молба, тя единствена ми даде жилването на истинската наслада. „Il était malin, celui qui a inventé ce truc-là", [7] отбеляза учтиво и ce завърна към облечено състояние със същата високопробна бързина, с която бе излязла от него.