Напуснах Коулмънт привечер (по шосето Хикс — не му помня номера) и можех да стигна до Рамсдейл на съмване, но ме съблазни едно мнимо скъсяване на пътя. Трябваше да изляза на магистралата Игрек. Картата невъзмутимо показваше, че точно зад Удбайн, до който стигнах вече по тъмно, от шосето Хикс можех да стигна до магистралата Игрек по напречен черен път. Пътят бе около час (четирийсет мили). В противен случай трябваше да продължа по шосето Хикс още сто мили и едва тогава да използувам лъкатушното, мързеливо шосе Зет и да стигна до необходимата ми магистрала.
Черният път обаче ставаше все по-лош, дупките — все по-ужасни, калта — все по-лепкава и когато след десет мили полусляпо, дяволско, костенурско придвижване понечих да свия обратно, старият ми слаб икар затъна в дълбоката кал. Беше тъмно; киша и безнадеждност. Фаровете ми бяха надвиснали над широка канавка, пълна с вода. Околността, ако имаше такава, се свеждаше до черна пустиня. Мъчих се да се измъкна, обаче задните ми колела само виеха в мочурището и мъката. Проклех съдбата, съблякох контешките си дрехи, извлякох работния панталон, галошите, надупчения от куршуми пуловер и изминах обратно по калта четири мили до крайпътна ферма. Докато вървях, дъждът рукна като из ръкав, но не ми стигнаха сили да се върна за пардесюто. Подобни произшествия ме убедиха, че сърцето ми всъщност е здраво — въпреки наскорошните диагнози. Чак към полунощ един автомонтьор ми освободи колата. Върнах се криво-ляво на шосето Хикс и продължих напред. След час пътуване почувствувах отпадналост. Спрях до тротоара в анонимното градче и до насита се насмуках със сладък джин от вярното шише.
Дъждът отдавна беше отменен. Чернееше се топла апалачка нощ. Нарядко покрай мен преминаваха автомобили: отдалечаващи се рубини, приближаващи се брилянти; градчето обаче спеше. По тротоарите не се блъскаха весело тълпите граждани, които нощем дирят прохлада в сладката, зряла, загнила Европа. Единствен аз се наслаждавах на благотворната нощ и на странните си мисли. Теленото кошче до бордюра на тротоара беше извънредно придирчиво към нещата, които можеше да приеме. „За боклуци и хартия без хранителни отпадъци", гласеше надписът. Хересови букви светеха над магазина за фотоапарати. Грамаден термометър с название на пургатив самотуваше върху фасадата на аптеката. Златарското магазинче на Рубинов предлагаше витрината си е изкуствени камъни, които се отразяваха в червено огледало. Фосфоресциращи часовници със зелени стрелки плаваха в платнените дълбини на пералнята „Момент". От другата страна на улицата сервизът сънено мълвеше „Автора убили" (а всъщност — „Автомобили"). Самолет, украсен с камъчета от същия този Рубинов, прелетя о боботене по кадифените небеса. Колко много заспали мъртвешки сън градчета бях видял! Това все още не беше последното.
Нека малко се поскитам без работа — нали участта му е решена. Ритъмът на неоновите светлини оттатък улицата беше двойно по-бавен от ударите на сърцето ми: очертанието на голям кафеник над ресторанта на всеки две секунди пламваше изумрудено и щом угаснеше, го сменяха розови букви, които възвестяваха „Отлична кухня" — но кафеникът още дразнеше погледа с латентната си сянка преди новото си изумрудено възкръсване от света на мъртвите. Ние правехме рентгенови снимки, това минаваше за ужасно забавно. Рубинено-изумруденото градче не беше далеч от „Омагьосаните ловци". Отново ридах, опиянен от невъзможното минало.
YOU ARE READING
Лолита
KlasikХьмбърт Хъмбърт - европейски интелектуалец, заселил се в Америка, - е обсебен от спомена за юношеската си любов. Когато среща своя идеал за "нимфетка" в лицето на дванайсет -годишната Лолита, невинна и същевременно порочна, той на-чертава сложен пла...