Лолита

Двадесет и седма глава

Все още съм в Паркингтън. С голямо усилие заспах за около час. Събудих се от безсмисленото и ужасно изтощително съвкупяване с мъничък, мъхест и съвсем непознат за мен хермафродит. Беше вече шест сутринта и изведнъж ми хрумна, че май няма да е лошо да се озова в лагера по-рано от предвиденото. Оставаха ми към сто мили път, а сетне предстоеше да стигнем до Мъглявите планини и до Брайсленд. Казах, че ще се явя за Доли по обед единствено защото нетърпеливото ми въображение настояваше час по-скоро да настъпи милосърдната нощ, но сега взеха да ми се привиждат какви ли не усложнения и целият се разтърсвах от мисълта, че по време на отсрочката ще й хрумне да позвъни в Рамсдейл. Обаче, когато в девет и половина сутринта се опитах да включа двигателя, се оказа, че акумулаторът е издъхнал, и чак по обед най-сетне напуснах Паркингтън.

Долетях до местоназначението си в два й половина; оставих колата в боровата горичка, където червенокосо момче с хулигански вид и зелена риза в мрачна самота се занимаваше със странна игра — хвърляше отдалеч подкови на забит в земята кол. То мълчаливо ми посочи варосаната къщичка, в която се намира канцеларията на лагера; наложи ми се, примрял от вълнение, да слушам няколко минути дотегливите съболезнования на лагерната началничка, немарлива, очукана от живота жена с ръждива на цвят коса. Тя ми каза, че Доли си е стегнала багажа, и е готова за заминаване; че момиченцето знае за заболяването на майка си, но не знае колко е сериозно. Дали не иска г-н Хейз, тоест г-н Хумберт, да се запознае с лагерните възпитатели? Или да погледне къщичките, в които са настанени момичетата? Всяка къщурка носи името на някоя от животинките на Уолт Дисни. Или пък да огледа централната сграда? Да изпратим ли веднага Чарли да я повика? Момичетата тъкмо привършват украсата на трапезарията за вечеринката (може би по-късно Шърли Холмс ще разкаже на някого: клетникът направо не беше на себе си).

За минута искам да продължа тази сцена с всичките й дреболии и фатални подробности. Ето вещицата, която ми написа квитанцията, като си дръгнеше косата, дърпаше чекмеджетата на писалището, сетне изсипа рестото в нетърпеливата ми длан и съвестно подреди няколко банкноти върху монетите с бодрия възглас: „Ето още десет!" Снимките на момичетата; живата още пъстра пеперуда, здраво забодена за стената (в отдела за естествознание); обрамчения диплом на лагерната диетоложка; моите трепетни ръце; отзива, подготвен от усърдната началничка, за поведението на Доли Хейз през юли („твърде удовлетворително, интересува се от плуване и гребане"); шума на дърветата и пеенето на птиците, моето ускорено биещо сърце...