Лолита

Двадесет и девета глава

Вратата към осветената баня беше открехната; освен това през жалузите проникваше скелетообразно светлината от външните лампи; тези кръстосващи се лъчи проникваха в тъмнината на спалнята и даваха възможност да се ориентирам в следното положение.

Облякла една от старите си нощнички, моята Лолита лежеше на една страна, гърбом към мен, посред двойното легло. Прозиращото през леката тъкан тяло и голите и крайници образуваха къс зигзаг. Бе сложила под главата си двете възглавници — своята и моята; къдрите й бяха разпилени; ивица бледа светлина пресичаше горните й прешлени.

Съблякох си дрехите и нахлузих пижамата с онази фантастична мигновеност, приемана на доверие, когато във филмова сценка се пропуска процесът на преобличането; вече поставих коляно върху края на постелята, когато изведнъж Лолита извърна глава и се втренчи в мен през ивичестата сянка.

Виж, това влезлият не беше очаквал! Цялото начинание с хапче-сънче (доста подла работа, entre nous soit dit) [1] бе имало цел да причини сън, при това толкова дълбок, че цял полк да не може да го наруши, а ето сега тя се кокореше в мен, като едва си обръщаше езика, и ме наричаше Варвара! Мнимата Варвара, облечена с пижама, прекалено тясна за нея, примря, надвесена над мрънкащото момиченце. Полека, с някаква безнадеждна въздишка Доли се извърна в предишното си положение. Стоях към две минути напрегнат до леглото като парижкия шивач от началото на века, който си ушил парашут и застанал на ръба на Айфеловата кула, готов да скочи. Най-сетне се стоварих върху оставената ми тясна част от кревата; внимателно издърпах крайчетата на чаршафите, смачкани накуп южно от каменно студените ми пети; Лолита вдигна глава и се облещи в мен.

Както по-късно научих от един услужлив аптекар, лилавото хапче дори не било от големия и знатен род на барбиталовите наркотици: вероятно би помогнало на някой неврастеник, който вярва във въздействието му, но инак било твърде слабо средство, за да замае за дълго някоя палава, макар и уморена нимфетка. Няма значение дали рамсдейлският доктор беше шарлатанин, или хитрец. Важното беше, че аз се оказах излъган. Когато Лолита наново отвори очи, разбрах, че дори приспивателното да подействува след час, час и половина, безопасността, на която се бях осланял, се оказа лъжовна. Тя тихо се извърна и отпусна глава върху възглавницата — върху възглавницата, от която бях лишен несправедливо. Останах да лежа неподвижен на ръба на бездната, загледан в разбърканата й коса и в проблясъците нимфетна голота, там, където неясно прозираше половинката от бедрото или от рамото, и се мъчех да определя колко дълбоко е заспала по темпото на нейното дишане. Мина известно време; нищо не се промени и като събрах смелост, реших малко да се приближа до това чаровно, умопобъркващо блещукане. Но едва навлязох в топлата му околност, когато равномерното дишане спря и ме обзе ужасното съмнение, че малката Долорес е съвсем будна и ще се разкрещи, ако я докосна с която и да било част на жалкото си, смъдящо тяло. Читателю, умолявам те! Колкото и да те е яд на мекосърдечния, болезнено чувствителен, безкрайно предпазлив герой от моята книга, не пропускай тези твърде важни страници! Представи си ме! Няма да ме има, ако ти не си ме представиш; опитай да ме видиш като сърна, трепереща в горичката на собственото си беззаконие; хайде дори леко да се усмихнем. Например — нямаше къде да положа глава (за малко да напиша „главичка") и към общото ми неудобство се добавиха гнусни киселини (от пържените със свинска мас картофи, нахално наречени тук „френски"!).