Лолита

Двадесет и седма глава

Излязох от автомобила и затръшнах вратата. Колко прозаично, колко праволинейно прозвуча този трясък в пустотата на посърналия ден! „Баф", изкоментира песът. Натиснах копчето на звънеца; вибрацията му премина по цялата ми снага. Personne: няма никого. Je resonne, repersonne; звъня отново, никотново. Откъде, от какви дълбини е този втор повтор? „Баф", намеси се кучето. Устремно приближаване, тътрене и шум (баф) на разтваряна врата.

Пораснала е към пет сантиметра. Очила с бледорозова рамка. Високо вдигната по нов начин коса, нови уши. Колко просто! Този миг, тази смърт — всичко, каквото бях викал във въображението си повече от три години, внезапно се оказа просто и сухо като треска. Тя беше откровено и невероятно бременна. Лицето й сякаш се беше смалило (бяха минали само две секунди, но искам да им придам толкова дървена продължителност, колкото животът може да издържи); луничките избледнели, бузите хлътнали; голите ръце и пищяли изгубили всичкия си загар, така че се виждаха косъмчетата по тях; беше с кафява памучна рокля без ръкави и с плъстени чехли.

„Господи!" — възкликна тя след паузата с цялата си почуда и радушие.

Без да вадя юмрук от джоба, изграчих: „Мъжът ти вкъщи ли е?"

Да убия нея, както някои са очаквали, не можех, разбира се. Представете си, аз я обичах. Беше любов от пръв поглед, от последен поглед, от вечен поглед.

„Влизай" — каза тя ведро и напористо. Доли Скилър се притисна до разпукналото се мъртво дърво на вратата и се помъчи, колкото можа, да се сплеска (при което дори се повдигна на пръсти), остана така за миг разпъната, загледана надолу, като се усмихваше на прага с хлътналите си бузи и овални скули, с белите си като разводнено мляко ръце, опънати по дървото. Преминах, без да закача изпъкналото й бебе. Познатата топлина на Доли — е лек примес на кухня. Зъбите ми тракаха най-глупашки. „О, не, ти ще останеш вън" (на кучето). Затвори вратата и влезе след мен и след своя корем в бедната кукленска стая.

„Дик е ей там" — каза тя, посочи с невидима тенис ракета и ме покани да прекося с поглед стаята, която служеше за гостна и спалня, а сетне кухничката и пролуката на задната врата до мястото, където в доста примитивна перспектива се виждаше чернокос млад непознат в работен гащеризон (веднага отмених убийството му) гърбом към мен на стълба, заковаваше нещо за бордея на съседа, по-набит момък от него (но с една ръка), а той го гледаше изотдолу.