Лолита

Тринадесета глава

Тъй като се приказваше, че музиката била свързана с увлечението й по балета и по сцената, разреших на Лолита да взема уроци, по пиано при мис Ламперер (както ние, познавачите на Флобер, можем да я наречем за удобство) в бялата къщурка със сини кепенци, до която Лолита пътуваше с велосипеда два пъти в седмицата. Един петък вечерта през последните дни на май (и около седмица след онази особена репетиция, на която, както и на останалите, не бях допуснат) звънна телефонът в кабинета, където тъкмо помитах царския фланг на Гастон, и гласът на мис Ламперер попита дали ще дойде на урок моята Ема — тоест Лолита — следващия вторник: била пропуснала два урока поред, миналия вторник и днес. Казах: „Да, разбира се, че ще дойде" — и продължих играта. Както читателят лесно ще ми повярва, способностите ми се разколебаха и след два-три хода забелязах внезапно през мътилката на извъншахматното си страдание, че Гастон — той бе на ход — може да ми вземе царицата; той също бе забелязал това, но тъй като се опасяваше от клопка от страна на мъчния си противник, дълго не се реши, все пъхтеше, сумтеше, тръскаше увиснали бузи и дори ме попоглеждаше скришом, като неуверено раздвижваше и отново свиваше пухкавите си, събрани ведно пръсти — безумно му се искаше да вземе това сочно късче, но не смееше, — и внезапно го сграбчи (дали тъкмо този случай не го научи да бъде толкова опасно смел, качество, което сетне взе да проявява в друга област?), а аз прекарах извънредно скучен час, докато постигна реми. Той си допи коняка и малко по-късно си тръгна, като се клатушкаше насам-натам, напълно доволен от резултата (mon pauvre ami, je ne vous ai jamais revu et quoiqu'il y ait bien peu de chance que vous voyiez mon livre, permettez-moi de vous dire que je vous serre la main bien cordialement, et que toutes mes fillettes vous saluent (Клети приятелю, не ще ви видя вече, когато и да било; едва ли ще прочетете моята книга — но все пак разрешете да ви кажа, че крепко стискам вашата ръка и всичките ми дъщери ви изпращат поздрави) ). Намерих Долорес Хейз на масата в кухнята, тя лапаше парче торта, вперила очи в листчето с ролята си. Вдигна ги към моя поглед — в тях имаше някаква небесна пустота. Когато и заявих за своето откритие, остана учудващо безгрижна и само каза d'un petit air faussement contrit, (С гримаска на фалшиво разкаяние) че тя, разбира се, е много лошо момиче, но просто не устояла на изкушението и ето, пренебрегнала часа по музика — о, читателю, читателю мой! — за да разучава с Мона в градския парк вълшебно-горските сцени от пиесата. Аз казах: „Прекрасно" — и се запътих към телефона. Майката на Мона отговори: „Да, вкъщи е" — и с майчински неутрален и учтиво доволен смях се отдалечи, като се провикна вече зад сцената: „Търси те Рой." Следващата минута дошумоля Мона и още начаса с нисък, монотонен, нелишен от гальовност глас се захвана да кори Рой заради нещо изречено или сторено, прекъснах я и ето вече Мона спокойно превключи, заговори с най-смиреното си, най-сексуалния си контраалт: „да, сър", „разбира се, сър", „само аз съм виновна заради тази лоша постъпка, сър" (колко плавно, колко аристократично!), „ама наистина, много съжалявам" — и тъй нататък, и тям подобни, както се изразяват тези малки уличници.