Лолита

Двадесет и втора глава

Доколкото си спомням, бе изминала седмица от последния ни плаж, когато следобедната поща донесе отговора от втората мис Фалън. Тя пишеше, че току-що се е върнала в пансиона от погребението на сестра си. „Евтимия всъщност не можа да се възстанови, откак си счупи бедрото." Що се отнася до дъщерята на г-жа Хумберт, имала честта да съобщи, че вече било късно за записване през тази година, но че тя (живата и здрава Фалън) почти не се съмнявала, че ще може да я приеме в училището, ако г-н и г-жа Хумберт докарат Долорес през януари. Райско отлагане!

На другия ден след закуската се отбих при „нашия" доктор, симпатичен невежа, чието умело държане с болните и пълното му доверие към две-три патентовани лекарства успешно маскираха безразличието му към медицината. Фактът, че Ло щеше да се завърне в Рамсдейл, озаряваше радостно пещерата на бъдещето. Исках да бъда в пълна готовност при настъпването на това събитие. Всъщност започнах кампанията от по-рано, преди Шарлота да вземе жестокото си решение. Трябваше да бъда сигурен, че когато очарователното ми момиченце се завърне, ще имам възможност още същата нощ, след това нощ след нощ, докато не ми я отнеме „Света Алгебра", да приспивам двете живи същества толкова сигурно, че никакъв звук и никакво докосване да не прекъсва съня им. През юли правих опити с различни приспивателни, изпитвах ги върху Шарлота, голяма любителка на хаповете. Последната доза, която й дадох (тя си мислеше, че е слаб препарат с бром за успокояване на нервите), я приспа за цели четири часа. Пусках радиото на пълна мощност. Насочвах към лицето й синия лъч на фенерчето с фалична форма. Блъсках я, търках я, щипах я, боцках я — нищо не наруши ритъма на спокойното й мощно дишане. Обаче толкова мимолетно нещо като целувка по ключицата я събуди веднага и тя бодро и яко ме награби като октопод (едвам се спасих). Значи не върши работа, си помислих аз; трябва да намеря нещо още по-сигурно. Отначало д-р Байрън сякаш не повярва, когато му казах, че последното му приспивателно не можа да се пребори с безсънието ми. Посъветва ме да го опитам още няколко пъти и за малко ми отвлече вниманието, като взе да ми показва семейни снимки: имаше чаровно момиченце на Лолитината възраст; разбрах, че се мъчи да ме преметне, и настоях да ми изпише най-силното от съществуващите приспивателни. В отговор ме посъветва да съм играел голф, но в края на краищата се съгласи да ми даде хапчета, които „сигурно ще подействуват"; отиде до шкафчето си и измъкна стъкленица с лилаво-сини капсулки с тъмнолилава ивичка от едната страна. Според него това било ново лекарство, току-що влязло в производство и предназначено не за неврастеници, които могат да бъдат успокоени и с глътка вода, ако знаеш как да подходиш, а за великите безсънни творци, които трябва да умрат за няколко часа, за да останат през вековете. Обичам да баламосвам докторите и, макар че вътрешно тържествувах, пуснах стъкленичката в джоба си със скептична гримаса. Впрочем налагаше се да си отварям очите с него. Веднъж при съвсем друг случай глупаво се изпуснах — споменах последния си санаториум и ми се стори, че той наостри уши. Понеже никак не исках Шарлота или някой друг да научи за този период от миналото ми, побързах да обясня, че се е наложило да направя някои изследвания из лудниците заради бъдещия си роман. Какво от това; важното беше, че този пройдоха имаше толкова миличко момиченце. А колко странно всъщност — те вече всичките са стари, седемнайсетгодишни...