Лолита

Двадесет и трета глава

Изскочих навън. Отсрещната страна на стръмната ни уличка представляваше необичайно зрелище. Върху полегатата морава на мис Визави се бе изкатерил голям, черен, лъскав пакард, рязко свърнал натам през тротоара (на който се хълмеше изпуснат кариран шал), и бе спрял там, блеснал на слънцето, с разперени като крило врати, а колелата му бяха потънали дълбоко в чима. Вдясно от автомобила върху ниско окосената морава на склона лежеше старец с бели мустаци, облечен твърде прилично (сив двуреден костюм, папийонка на бели точки), проснат по гръб, събрал крака като восъчна фигура с големината на обикновен мъртвец. Трябва да изразя сепването, взрива, светкавицата от внезапни впечатления с върволица от думи; вещественото им натрупване върху страницата разваля самото пламване, острото единство на картината: хълмчето на големия шал, колата, старика мумия, масажистката на бабичката, разтърчала се с колосан шумол, хванала в ръка полупразна чаша, наново към верандата, където, подпряна на възглавници, пленена, грохнала, мис Визави сигурно надаваше викове, впрочем недостатъчно силни, за да заглушат равномерното джавкане на вехтошаровия сетер, който преминаваше от една група хора до друга — ту отиваше при съседите, струпали се вече на тротоара до карираното нещо, ту обратно при колата (която най-сетне бе настигнал), ту при групата, събрала се на моравата и състояща се от Лесли Томсън, двамина полицаи и един господин с рогови очила. Тук трябва да обясня, че бързата поява на пътната полиция (две минути след нещастието) се дължеше на това, че полицаите тъкмо слагали съобщения за глоби по колите, незаконно паркирани в пресечката близо до нас; че очилатият тип се оказа Фредерик Биел млади, водачът на пакарда; че неговият седемдесет и девет годишен баща, комуто масажистката току-що бе носила чашата вода върху окосената ливада, където, така да се каже, той се бе проснал като покосен банкер, не бе в несвяст, а удобно и методично се оборавяше от леката сърдечна спазма или от възможността за такава; и накрая, че големият кариран шал на тротоара, където жена ми толкова често недоволно ми бе сочила кривите зелени пукнатини, скриваше обезобразения труп на Шарлота Хумберт, прегазена (а след това влачена няколко метра) от автомобила на Биелови в мига, когато тичала през улицата да пусне трите писма в пощенската кутия на ъгъла до парцела на мис Визави. Тези три писма вдигна и ми ги подаде едно миловидно момиченце с мръсна розова рокличка и аз ги накъсах в джоба на панталона си.