Лолита

Двадесет и пета глава

Пощенската кутия с моето име във вестибюла на блока даваше възможност на получателя да види през остъкления отвор пуснатото от пощальона. На няколко пъти се беше случвало арлекинската игра на светлината през стъклото тъй да изопачи нечий почерк, че той да заприлича, на Лолитиното перо, и стигах почти до припадък, така че се налагаше да се опирам на близката урна — която за малко да се окаже моята. Всеки път, всеки път, когато за миг ми се мернеха любимите, заплетени, детски драскулки, отново, с отвратителна лекота те се превръщаха в скучния почерк на един от малцината мои или Ритини кореспонденти и си спомнях с болезнена усмивка далечното ми доверчиво, предидолоресово битие, когато ме прелъгваше някой безценно осветен прозорец, в който се бе взрял неспирно препускащият ми поглед — вечно будният перископ на срамния порок, — в полуголата, застинала като на кинолента нимфетка с дългата коса на Алиса в Страната на чудесата (малката чаровница на по-щастливия ми събрат), тъкмо започваше или приключваше да се реши. Съвършенството на огненото видение издигаше до съвършенство и моята дива наслада, защото видението бе извън моя досег и затова съзнанието за забрана не можеше да стане пречка, която тегнеше върху достижимото. Кой знае, може би истинската същност на моето „извращение" да зависи не толкова от прякото обаяние на прозрачната, чиста, млада, забранена, вълшебна хубост на момиченцата, колкото от съзнанието за омайната неуязвимост на положението, при което безкрайните съвършенства не запълват пролуката между това оскъдно, което се дарява, и всичко останало, което се обещава, което е скрито в дивните багри на невъзможните бездни. Mes fenêtres (Мои прозорци)! Докато висях между залезните облаци и прииждащата нощ, докато скърцах със зъби, събирах и притисках всичките демони на страстта си към перилата на вече пулсиращия балкон: още миг, и той ще излитне — право в кайсиената мъгла на влажното ветрило; той излитваше — след което понякога осветеният облик в далечния прозорец се поместваше — и Ева отново се превръщаше в ребро, то обрастваше с плът и вече в прозореца нямаше нищо освен разгърден мъжага, който чете вестник.

Тъй като все пак понякога успявах да спечеля надбягването между измислицата и действителността, бях готов да се примиря с лъжата. С друго не можех да се примиря — с намесата на мъчителките случайности, които ме лишаваха от предназначената за мен наслада. „Savez-vous qu'à dix ans ma petite était folle de vous? (Знаете ли, моята малка на десет години беше в захлас от вас?)" — ми каза дамата, с която веднъж се разговорих на чай в Париж, а малката бе успяла да се омъжи и живееше някъде накрай света, не можах дори да си спомня дали съм я забелязвал навремето в същата градина, на терасата на тенис клуба до усамотената изкуствена пещера. И ето че сега точно по същия начин случайността (а също и някак промененият и сякаш посърнал почерк на моята любима) ми отказа предварително да го върна през блесналото стъкло на отвора, отказа ми това предвкусване и обещание — а то тъй съблазнително се симулираше, но нали трябваше и благородно да бъде изпълнено. Както виждате, фантазията ми изтърпяваше прустовски изтезания върху прокрустовото ложе — защото през онази сутрин на 22 септември 1952 година, когато слязох за пощата, спретнато облеченият и много заядлив портиер, с когото бях в отвратителни отношения, взе да ме кори, задето някакъв от пиянската компания на Рита, когато я изпращал до вкъщи, „повръщал като куче" върху стъпалата на входа. Докато го слушах и му давах бакшиш, а сетне слушах втората, по-учтива версия на произшествието, неясно си помислих, че едното от двете писма на тази благословена поща сигурно е от майката на Рита, доста неуравновесена госпожа, която посетихме веднъж в Кейп Код и която оттогава в честите си писма, препращани от нюйоркската ми фирма до различните места на моето пребиваване, все повтаряше колко невероятно сме си подхождали с дъщеря й и колко щяло да е чудесно, ако сме се оженели; другото писмо, което отворих и прегледах набързо в асансьора, беше от Джон Фарлоу.