Лолита

Десета глава

Понякога... Хайде, моля, колко пъти именно, друже мой? Можете ли да си припомните четири, пет или повече такива случаи? Или нито едно човешко сърце не би издържало повече от два-три пъти? Понякога (нищо не мога да кажа в отговор на вашия въпрос) по времето, когато Лолита разсеяно си готвеше урока, засмукала молив, проснала се напряко на креслото и провесила крака през ръчката му, аз отхвърлях всичките вериги на педагогическата въздържаност, помитах всичките ни свади, забравях мъжкото си самолюбие — и буквално пропълзявах до твоя фотьойл, моя Лолита! Тогава тя вперваше в мен поглед, който приличаше на сив, мъхнат въпросителен знак, и казваше с недоверие, с раздразнение: „Ама пак ли?", защото ти нито веднъж не опита да разбереш, че съм способен без никакви определени намерения непоносимо да копнея да заровя лице в шотландската ти поличка, любима моя! Боже — крехките ти голи ръце и крака, боже, какво желание изпитвах да прегърна всичките тези четири прозрачни, чаровни крайничета като краката на сгънато конче и да взема главата ти в своите недостойни ръце, да вдигна нагоре кожата на слепоочията ти от двете страни и да целуна отчаяните ти очи и... „Ах, махни се, стар павиан такъв! — произнасяше ти. — За бога, моля те, остави ме на мира най-сетне!" И аз ставах от пода, а ти ме гледаше, като подражаваше със сгърчено лице на моите тикове. Нищо, това няма значение, аз съм само животно, нищо, ще продължим това жалко повествование.

Един понеделник, май беше декемврийска сутрин, по телефона се обади мис Прат и ме покани да сме поговорели за нещо. Знаех, че бележките на Доли през последния месец не бяха блестящи; но вместо да се задоволя с някакво правдоподобно обяснение за това повикване, си представих бог знае какви ужаси и трябваше да се подкрепя с доста джин-ананас, преди да намеря сили да поема към училището. Полека, с чувството, че целият съм гръклян и сърце, се качих на гилотината.

Мис Прат, огромна жена с немарлив вид и прошарена коса, с широк, плосък нос и малки очи зад стъклата на роговите си очила, ме покани да седна, като посочи охлузена и унизителна мека табуретка, а тя самата се насади юначно върху дръжката на дъбовия фотьойл. Мълча няколко секунди, вперила в мен усмихнат и любопитен поглед. Спомних си, че ме гледа по същия начин по време на първата ни среща, но тогава в отговор можех да си позволя да се намръщя строго. Най-сетне очите й се отместиха от мен. Тя потъна в размисъл — най-вероятно привиден. Сякаш решила се, почна с двете си ръце с дебели пръсти да търка плисе в плисе тъмносивата си пола от каша върху коляното, сигурно я почистваше от нещо — може би от тебеширена следа. Сетне каза, като все още си жулеше полата, без да вдига очи: