Лолита

Двадесет и осма глава

Милостиви госпожи съдебни заседателки! Бъдете търпеливи с мен! Разрешете ми да отнема частичка от скъпоценното ви време! И така, настъпи le grand moment [1]. Оставих Лолита, все още седнала в края на бездънната постеля, вдигнала в дрямка крак и безсилно развързваща обувката си, като при това показваше вътрешната страна на бедрото чак до шева на гащичките — тя винаги странно разсеяно или безсрамно, или с нещо средно от едното и от другото се отнасяше към подобно разголване. Ето значи какъв беше заветният й образ, който заключих в стаята, след като се уверих предварително, че в стаята отвътре няма райбер. Ключът с резбосано кръгче номерирано дърво веднага се превърна в тежък „Сезам — отвори се", в приказен шперц, който можеше да отключи блаженото и странно бъдеще. Той беше мой, беше част от горещия ми космат юмрук. След няколко минути — например след двайсет, например, след половин час (sicher ist sicher [2], както обичаше да казва моят чичо Густав), ще отключа вратата на стая 342 и ще намеря моята нимфетка, моята хубост и годеница, в тъмницата на кристалния сън. Съдебни заседатели! Ако възторгът ми можеше да звучи, той щеше да изпълни този буржоазен хотел с оглушителен рев. Единственото, за което съжалявам днес, е, че не оставих мълчаливо на дежурния ключа от 342 стая и не напуснах още същата нощ града, страната, материка, полукълбото и цялата земя.

Нека да ви обясня. Не ме смутиха особено разкаяните й намеци. Все още бях твърдо решен да щадя невинността й, да действувам само под покрова на нощта до напълно приспаната от наркозата голичка душичка, „Сдържаност и благоговение" — такъв бе постоянният ми девиз. Имах намерение да се придържам към него дори ако тази невинност (впрочем доста развенчана от съвременната наука) е била леко увредена от някое детинско еротично преживяване (най-вероятно от хомосексуално естество) в онзи неин долнопробен лагер. Разбира се, поради старомодните си европейски навици аз, Жан Жак Хумберт, приех на доверие, когато я видях за пръв път преди два и половина месеца, че тя е толкова непорочна, колкото според шаблона трябва да бъде „нормалното дете", откак е приключил незабравимият античен свят с увлекателните му нрави. През нашата просветена ера не сме заобиколени от мънички роби, от нежни цветенца, които можем да откъснем в преддверието на банята, както се е случвало през дните на Рим; освен това не следваме примера на величавия Изток през още по-изнежените времена и не галим отпред и отзад услужливите деца между овнешкото и розовия шербет. Там е работата, че старата брънка, която съединява света на възрастните със света на децата, сега е разединена от новите обичая и закони. Макар че по едно време се интересувах от психиатрия и от обществена социална помощ, всъщност не знаех почти нищо за децата. Все пак Лолита бе само на дванайсет години, та каквито и корекции да внасях според средата и епохата (дори като имах предвид разюздаността на американските деца на училищна възраст), ми се струваше, че развратните игри между тези чевръсти хлапета са все пак в по-късно време и в друга обстановка. Поради това (отново подхващам нишката на разсъжденията си) моралистът у мен заобикаляше въпроса, като се хващаше за условните представи какво представляват дванайсетгодишните момиченца. Детският психиатър у мен (шарлатанин както повечето от тях, но сега това няма значение) предъвкваше неофройдисткия буламач и си въобразяваше една мечтателна и екзалтирана Лолита в „латентната" фаза на целомъдрието. Накрая сексуалистът у мен (огромното безумно чудовище) не би възразявал срещу известна порочност у своята жертва. Но някъде отвъд кипналото щастие се съвещаваха смутени сенки — и колко съжалявам, че не се вслушах в тях! Човешки същества, слушайте! Трябваше да съм разбрал, че Лолита е вече нещо съвсем различно от невинната Анабела и че нимфичната злина, която се излъчваше от всяка пора на омагьосаното момиче, подготвяно от мен за тайната наслада, ще направи тайната неосъществима и насладата — смъртоносна. Трябваше да съм разбрал (от знаците, които ми правеше нещо вътре в Лолита — истинската детска Лолита или някой изнурен ангел зад гърба й), че очакваното блаженство не ще ми донесе нищо освен мъки и ужас. О, крилати господа съдебни заседатели!