Лолита

Тридесета глава

Помня един ден от първото ни пътуване — от нашия първи кръг на рая, — когато, за да се опивам свободно от фантасмагориите си, взех важно решение: да не обръщам внимание (а беше толкова ясно!), че за нея не съм любим, не съм безкрайно обаятелен мъж, не съм близък приятел, дори изобщо не съм човек, а само чифт очи и дебел фалос, дълъг педя и половина — при което посочвам само удобното за посочване. Помня друг ден, когато си взех обратно (чисто практичното) обещание — бях й го дал просто по сметка преди малко (за нещо си, което моето смешно момиченце страстно желаеше, например да иде на новата ролкова пързалка със специална пластмасова повърхност или да иде на дневна филмова прожекция без мен) и случайно от банята, поради удобното съчетание на двете огледала и открехнатата врата, забелязах израза на лицето й... неописуем израз на толкова пълна безпомощност, че сякаш преминаваше в безгрижно слабоумие — именно защото чувството на несправедливост и непреодолимост бе стигнало върха си, а в същото време всеки връх предполага съществуването на нещо отвъд него — оттук и неутралното осветление; като се вземе предвид, че тези вдигнати вежди и полуотворени устни бяха на дете, още по-добре ще прецените какви бездни от пресметлива похот, какво вторично отразено отчаяние ме удържаха да не рухна пред свидните й крачета и да не се излея в човешки сълзи — и да пожертвувам ревността си в името на незнайното удоволствие, което Лолита се надяваше да изпита от общуването с нечистоплътните и опасни деца във външния свят, единствено истински за нея.

Имам и други полуудушени спомени, те сега се възправят като недоразвити чудовища и ме разкъсват. Веднъж на улица в Бърдсли със залез в пролуката между къщите тя се обърна към малката Ева Розън (придружавах двете нимфетки на концерт и както се движех зад тях в тълпата пред касата, се държах толкова близко, че все се притисках към тях) — и ето, чувам как моята Лолита в отговор на думите на Ева, че „по-добре смърт, отколкото Милтън Пински (познат гимназист) и неговите дрънканици за музиката", отвръща необикновено спокойно и сериозно: „Да ти кажа, ужасното в смъртта е, че човек е напълно предоставен на себе си"; тогава бях поразен, докато като автомат придвижвах омекналите си крака, че изобщо си нямам представа за мислите в любимата главица и че може би някъде зад непоносимите хлапашки шаблони в нея има и разцъфнала градина, и здрач, и двери на дворец — димна омайна област, входът в която е забранен за мен, дето осквернявам с жалка спазма своите дрипи; защото често забелязвах, че както живеем двамата с нея в обособения свят на абсолютното зло, изпитваме странен свян, когато се помъча да я заговоря за нещо отвлечено (за което тя би могла да приказва с по-възрастен приятел, с родител, с нормален любим, аз и Анабел, Лолита и сублимираният, зализан, анализиран, обожествен Харолд Хейз), за изкуство, за поезия, за петънцата върху пъстървата на Хопкинс или за избръснатата глава на Бодлер, за бога и за Шекспир за всяко истинско нещо. И дума не можеше да става. Тя бронираше своята наранимост с евтино нахалство и престорена скука, докато аз, като използувах изкуствен тон за научните си коментари, а този тон пораждаше скомина и в сетните ми зъби, предизвиквах в своята аудитория такива взривове от грубост, че не можех да продължа, о, мое клето, изтерзано момиченце.