Лолита

Втора глава

Когато прехвърля следващите страници, читателят трябва да има предвид не само общия маршрут, набелязан по-горе, с многобройните му странични отбивки, туристически пътчета, вторични кръгове и отклонения по прищявка, но и факта, че без ни най-малко да бъде безгрижна partie de plaisir[1], пътешествието ни представляваше стръмно телеологично разклонение, чиято единствена raison d'être [2](тези френски клишета са показателни) бе да държа спътничката си в прилично настроение в промеждутъците на целувките.

Докато прелиствам опърпания си пътеводител и съзирам неясно пак същия парк с магнолии в южния щат, който ми струва четири долара и който според обявата трябваше да посетим по три причини: първо — защото Джон Голзуърди (посредствен, отдавна вкаменен писател) е провъзгласил този парк за най-прекрасния на света; второ — защото Бедекерът през 1900 година го е отбелязал със звездичка; трето — защото... о, читателю, о, мой читателю, познай!... защото децата (а нима, по дяволите, моята Лолита не беше дете?) „ще минат, изпълнени с благоговение, с блеснали от умиление очи през това предвещание на Рая и ще попият красотата, която ще ознаменува целия им живот". „Но не и моя" — мрачно отбеляза Лолита и се нагласи с неделните приложения на два вестника върху хубавите си колене.

Отново и отново преминавахме през цялата гама американски крайпътни ресторанти от добросърдечното „Лапай!", с еленската глава (помня следата на дълга сълза откъм вътрешната страна на стъкленото око), с уж „(хумористичните" цветни картички със задници — германски „курортен" тип, с квитанциите за платените сметки, побити на кол, със стъклените бонбони във вид на лилипутски спасителни пояси, с черни очила за продан, с рекламно-небесни видения на различни видове сладолед по стените, с половинка шоколадена торта под стъкло и няколко отвратително опитни мухи, които лъкатушно и припряно пълзят по лопатката за захарни изделия на отвратителния тезгях; и чак до най-високата категория, до скъпото кабаре със засенчена светлина, със смехотворно малките си покривки и салфетки, с нелепите си сервитьори (доскорошни каторжници или припечелващи студенти), с дорестия гръб на някоя киноактриса, със самурените вежди на нейния коцкар и с оркестъра — контета със саксофони.

Огледахме много забележителности (слонска дума!): най-големия сталагмит от прочутата пещера, където три югоизточни щата празнуват географска среща (за огледа се плаща според възрастта: мъжете — по един долар; момиченцата с нежен мъх — шейсет цента); гранитния обелиск, посветен на битката при Блу Ликс, древните кости и индианските гърнета в музея наблизо (десетаче за Лолита — съвсем прилично); съвременната къща от греди, смело имитираща старинната къща, в която се е родил Линкълн, скалата с метална табела в памет на автора на стихотворението „Дървета" (отбихме се тогава и в Тополовата долина, Северна Каролина, накъдето води път, който моят добър, търпелив, обикновено твърде сдържан гид нарича гневно „много тесен и занемарен", под което съм готов да се подпиша, макар че не съм поклонник на поета Килмър). От моторницата, управлявана от възрастен, но все още отблъскващо красив руски белогвардеец и дори, според слуховете, барон (моето глупаче чак се изпоти), който навремето познавал в Калифорния учтивия Максимович и неговата Валерия, можахме да видим отдалеч недостъпната колония на милионерите откъм брега на щат Джорджия. По-нататък огледахме: колекция от европейски картички с хотели в музея на Мисисипи, който бе посветен на колекционерските чудачества, и там с горещ прилив на гордост намерих цветната снимка на бащиния „Мирана", разпраните му навеси, неговия флаг, който се развяваше над ретушираните палми. „И какво от това?" — разсеяно се обади Лолита, докато хвърляше поглед на последвалия ни загорял собственик на скъпата кола, спряна пред този „музей на приумиците. Реликви от памуковата ера. Гора в Арканзас, а на мургавото й рамо розово-лилава подутинка (от муха или комар), стиснах я с дългите нокти на палците си, за да изцедя дивната прозрачна отрова, а сетне дълго я смуках, докато се наситих на ароматната й кръв. Улица Бърбън (в град Ню Орлиънс), където тротоарите според пътеводителите могат (колко интересна възможност) да служат за сцена на негърчетата, а те, мине се не мене (колко интересен израз), току изтропат степ срещу няколко пени (колко весело!), докато многобройните малки интимни нощни кръчмички са претъпкани с посетители (а палавници!). Образци на пограничен фолклор. Имения отпреди Гражданската война с железни балкони и сковани на ръка стълбища — същите стълбища, за които в разкошни цветни филми актриска с облени от слънцето рамене изтичва, хванала с двете си ръчици — преграциозно — отпред полата си на волани, (а на горната площадка преданата, непременно чернокожа слугиня клати укорно глава). Менингеровият институт, психиатричната клиника (посетена просто от нахалство). Парцел с глинеста почва, целият в изумителния орнамент на ерозията, а наоколо юка с чисти восъчни цветчета, но гъмжащи отвратително от някакви бели молци. Индепендънс в Мисури, където в старо време започвал орегонският път; Абилин и Канзас, където се провеждат състезания между каубои под егидата на някакъв си Див Бил. Отдалечени планини. Близки планини. Още планини: синкави красавици, недостижими или преминаващи вечно в обитавани хълмове: планините в Източните щати — несретни от позицията на Алпите, недорасляци; западните гиганти, пронизващи сърцето и небето: сините непреклонни върхове със снежни жили се появяват внезапно от завоя на шосето; обрасналите е гори грамади под тъмните керемиди на старателно наредените един зад друг смърчове, прекъснати на места от бухнало бледи трепетлики; планинска формация с розови и лилави багри; фараонски, „адски допотопни" (според израза на блазираната Ло); възвишения от черна лава; априлски планини с козинка по хребета; същински слончета; септемврийски планини, леко приклекнали, е тежки, египетски крайници, прегънати под диплите на износено жълто кадифе; белезникави избелели планини на зелени обли дъбови петна; една последна ярко ръждива планина с бухнал син килим люцерна в подножието.