Лолита

Двадесет и четвърта глава

Беше два пъти по-голяма от Лолита и десет години по-млада от мен. Представете си млада брюнетка, съвсем бледа, съвсем тъничка (тежеше само четирийсет и два килограма), с приятно асиметрични очи, с остър, сякаш очертан със замах профил и с много привлекателна ensellure — падинка в гъвкавия гръб: май беше от испански или от вавилонски произход. Прибрах я от улицата веднъж през май, „порочния май", както казва Елиът, някъде между Монреал и Ню Йорк или ако стесним границите, между Тойлстаун и Блейк, пред един мургаво светнал в нощните джунгли бар под знака на Тигровата пеперуда, където много симпатично се беше напила: уверяваше ме, че сме били съученици и току закриваше с трепереща ръчица орангутанската ми лапа. Съвсем слабо действуваше на чувствеността ми, но все пак реших да опитам; опитът сполучи, Рита стана моя постоянна приятелка. Толкова беше добричка тази Рита, такава компаньонка, че от чисто състрадание би се отдала на всяко патетично олицетворение на природата — на старо прекършено дърво или на овдовяло бодливо свинче.

Когато се запознахме (през 1950 година), я беше напуснал третият й мъж, а съвсем наскоро я беше изоставил и седмият й официален любовник. Другите, неофициалните, бяха твърде многобройни и мимолетни и не се поддаваха на каталогизиране. Брат й, политикан с лице като виме, с тиранти и ръчно нашарена вратовръзка, беше кмет и душа на град Грейнбол, известен със своите бейзболисти, усърдни читатели на Библията и търговци на зърно. През последните години плащал на чудесната си сестричка по седемстотин долара на месец с абсолютното условие никога, никога да не се мярка в чудесното му градче. Тя ми разправи, като виеше леко от недоумение, че кой знае защо — дявол знае защо, — всеки нов любовник преди всичко я откарвал в Грейнбол; Грейнбол бил фатално привлекателен; докато се опомни, вече я всмуквала лунната орбита на родния град и тя се виждала в кола под прожекторното осветление на околовръстното шосе. „Въртях се — казваше смешно тя — като цветарка в омагьосан кръг."

Оказа се, че има изящно двуместно автомобилче и тъкмо с него заминахме за Калифорния, тъй като маститият ми икар се нуждаеше от почивка. Обикновено караше тя — с вродена скорост деветдесет мили в час. Милата Рита! Разкарвахме се с нея цели две мъгляви години с прекъсване и човек не може да си представи втора толкова чудесна, наивна, нежна, съвсем безмозъчна Рита! В сравнение с нея Валерия беше Шлегел, а Шарлота — Хегел! Право казано, изобщо няма защо да се занимавам с нея из пространствата на тези мрачни мемоари, но все пак искам да кажа (ало, Рита — където и да си, пияна или трезвена, Рита, ало!), че тя беше най-утешителната, най-разбраната моя приятелка и безспорно ме спаси от усмирителната риза. Обясних й, че искам да намеря избягалата си любима и да пречукам нейния коцкар. Рита важно одобри този план — и след като предприе в околностите на Сан Хумбертино някакви свои разследвания (макар да не знаеше нищичко по въпроса), се заплете с някакъв бандит; отървах я с адски усилия — в охлузен и очукан вид, но съвсем бодричка. Друг път, когато се натъкна на свещения ми пистолет, предложи да сме играели на руска рулетка; възразих й, че не може, че пистолетът няма барабан; сборичкахме се за него, отекна изстрел, куршумът се заби в стената на хотелската стая, оттам бликна тъничко и много забавно фонтанче гореща вода; помня, че тя прималя от смях.