Лолита

Тридесет и първа глава

Завръщане в Рамсдейл. Приближавах се към него откъм езерото. Слънчевото пладне бе облещило очи, докато преминавах с изкаляния си автомобил, забелязах елмазени искри между отдалечените борове. Свърнах към гробището, излязох, разходих се между разнокалибрените паметници. Bonjour, Charlotte. На някои гробове имаше набодени полупрозрачни национални знаменца, неподвижно клюмнали в безветрието на кипарисите. Ех, Еди, не ти е провървяло, си помислих аз, като се обръщах мислено към някой си Едуард Грамар, трийсет и пет годишен шеф на фирма в Ню Йорк, наскоро арестуван и обвинен в убийството на трийсетгодишната си жена Дороти. В мечтата си за идеално престъпление Ед пръснал черепа на жена си и сложил трупа зад волана на автомобила. Двамина пътни полицаи от дадения район видели отдалеч как голям нов син крайслер, който Грамар подарил на жена си по случай рождения й ден, с лудешка скорост се юрнал в пропастта точно на границата на тяхната юрисдикция (да пази бог юначните ни полицаи — и районните, и останалите!). Колата се блъснала в стълб, сурнала се по насипа, обраснал с бодлива трева, с диви ягоди и пълзящ очеболец, и се преобърнала. Колелата й още кротко се въртели на припека, когато патрулната двойка измъкнала тялото на госпожа Г. Отначало им се сторило, че е загинала от катастрофата. Уви, раните, предизвикали смъртта й, не отговаряли на съвсем леките повреди по колата. Аз се бях уредил по-сполучливо.

Продължих към града. Със странно чувство познах тънката кула на бялата черква и огромните брястове. Понеже бях забравил, че на американската крайна улица самотният минувач изпъква повече от самотния автомобилист, оставих колата на булеварда и се спуснах надолу, уж че се разхождам, по Лоун Стрийт покрай номер 342. Пред бъдещото велико кръвопролитие имах право да си поема дъх, да ме разтърси пречистващата конвулсия на душевното оригване. Белите кепенци във вилата на вехтошаря в оставка бяха затворени и някой беше вързал намерената черна кадифена панделка за коса към бялата табела „Продава се", наведена от своя прът към тротоара. Нямаше го вече досадното куче. Градинарят не се обаждаше на никого по телефона. Болната бабичка Визави не седеше на зашумената си от лозницата веранда — сега, за дълбока досада на самотния пешеходец, две млади жени с прически като опашки на понита, с еднакви престилчици на черни точки, прекъснаха чистенето, за да го позяпат. Явно тя отдавна се беше споминала, а тези сигурно бяха племенничките й от Филаделфия.