Лолита

Двадесет и девета глава

На тази самотна спирка между Коулмънт и Рамсдейл (между невинната Доли Скилър и жовиалния чичо Айвър) преразгледах всичките подробности на делото си. Крайно простичко и ясно видях сега и себе си, и своята любов. В сравнение с това предишните прегледи от този род не бяха на фокус. Преди две години в миг на метафизично любопитство се обърнах към умен духовник, който говореше френски, отдадох в ръцете му сивото си протестантско неверие за старомоден папистки лечебен курс и се надявах от чувството за грях да извлека съществуването на Висш съдия. През онези мразовити утрини в дантеления скреж на Квебек добрият абат се трудеше над мен с изтънчена нежност и разбиране. Безкрайно съм благодарен и на него, и на великата организация, чийто представител беше. Уви, не можах да се възнеса над обикновения човешки факт, че каквато и духовна утеха да си осигурях, каквато и литофанска нежност да ме очакваше, нищо не би накарало моята Лолита да забрави всичко диво, мръсно, което моето желание й беше натрапило. Тъй като не са ми доказали (на мен, какъвто съм сега, със сегашното сърце, с дългата брада и започналото си физическо разлагане), че поведението на маниака, оставил без детство едно северноамериканско малолетно момиченце, Долорес Хейз, няма нито цена, нито тежест от гледна точка на вечността — тъй като не са ми доказали това (а ако е възможно да ми го докажат, значи животът е долнопробен фарс), не намирам нищо друго, за да смекча страданията си освен унилия и твърде локален палиатив на словесното изкуство. Ще завърша тази глава с цитат от стар и едва ли съществувал поет:

Със_ нравственост е обмитена_ тя,

у нас живеещата красота!