Лолита

Осемнадесета глава

Когато младоженката е вдовица и младоженецът е вдовец; когато тя е преживяла в „нашето чудесно градче" по-малко от две години, а той — не повече от месец; когато мосю чака с нетърпение да свърши глупавото разтакаване, а мадам му отстъпва със снизходителна усмивка; тогава сватбата обикновено бива доста „скромна". Младоженката може да мине и без ти ара от портокалови цветчета, които да държат късото було, и без бяла орхидея в молитвеника. Дъщерята на младоженката сигурно би внесла жив малинов отблясък във венчалната церемония на Х. и Х.; чувствувах обаче колко би било рисковано от моя страна да окажа на притиснатата до стената Лолита прекалено много внимание, затова се съгласих, че не си заслужава да откъсваме момичето от любимия й „Ку".

Моята тъй наречена „страстна и самотна" Шарлота в делничния живот беше практична и общителна. Извън това установих, че макар да не сдържаше нито сърдечните си пориви в делника, нито крясъците си на любовното ложе, беше жена с принципи. Щом стана повече или по-малко моя любовница (въпреки възбуждащите средства нейният „нервен, нетърпелив chéri" — героичният chéri, по-точно казано — не можа да избегне някои първоначални затруднения, заради което впрочем я възнагради с най-претенциозен асортимент старовремски нежности), милата Шарлота ми направи малък разпит за отношенията ми с господа бога. Можех да отговоря, че в този смисъл нямам никакви предразсъдъци, но вместо това казах — в името на общоприетото благозвучие, — че вярвам в одухотворения космос. Като си оглеждаше ноктите, тя попита освен това дали в рода ми няма някакви странични примеси. Отговорих й с насрещен въпрос — дали все пак би се омъжила за мен, ако дядото на майката на моя баща се окаже например арабин. Тя отвърна, че това не би имало никакво значение; но ако някога научи, че не вярвам в нашия християнския бог, ще се самоубие. Толкова тържествено го заяви, че ме побиха тръпки. Моментално разбрах, че е жена с принципи.

О, тя беше благовъзпитана еснафка! Казваше „пардон", ако леко оригване прекъснеше плавния й говор, в английското envelope (плик) произнасяше гъгниво първата сричка с френски прононс, в разговор с позната дама ме наричаше „мистър Хумберт". Помислих си, че ще й доставя удоволствие, ако при влизането си в местния бомонд бъда забулен в романтична мъгла. В деня на сватбата се появи малко интервю с мен в светската хроника на рамсдейлския вестник заедно със снимка на Шарлота: едната й вежда вдигната, а фамилното й име сгрешено: Хейзер. Въпреки тази беля рекламата стопли порцелановите кепенци на сърцето й и предизвика подигравателното подрънкване на змийските ми хлопки. Тъй като бе участвувала в черковно-благотворителните кръжоци и тъй като бе успяла да се запознае с най-горделивите маменца на Лолитините дружки, за година и половина Шарлота бе успяла да стане ако не първостепенна, поне приемлива членка на местното общество; но никога досега не бе имала възможността да попадне в гази чудесна вестникарска рубрика и се озова в нея благодарение на мен, г-н Едгар Х. Хумберт (пробутах този „Едгар" от чисто предизвикателство), „писателя и изследователя". Репортерът, брат на моя Мак Ку, отбеляза това и попита какво именно съм написал. Не си спомням моя отговор, но той го бе предал така: „няколко труда за Верлен, за Рембодлер и за други поети". В интервюто се отбелязваше също, че ние с Шарлота се познаваме от години, но това не се появи във вестника. Казах на Шарлота, че пръските на буквените грешки винаги украсяват светската рубрика.