Лолита

Тридесет и трета глава

Напуснах подслона на безсънните ловци към осем сутринта и прекарах известно време в града. Преследваше ме мисълта, че съм неопитен палач и, току-виж, не съм улучил. Мина ми през ум например, че патроните в пълнителя може да са изветрели през тази бездейна седмица; смених ги с чисто нови. Толкова усърдно окъпах приятелчето в смазка, че сега не можех да се отърва от черното мазило. Бинтовах го в парцал като осакатен крайник и използувах друг парцал, за да опаковам шепата резервни патрони.

Из пътя ме връхлетя буря, но когато стигнах до зловещия замък, слънцето вече грееше като мъжествен мъченик и птиците се деряха в измокрения димящ листак. Гостите се бяха разотишли. Претенциозната вехта къща стърчеше като замаяна, отразяваше собственото ми състояние, защото неволно почувствувах, когато стъпих на пружиниращата и несигурна земя, че съм прекалил в смисъл на подкрепянето.

На звънеца ми отговори настръхнала иронична тишина. Обаче в отворения гараж се виждаше спокойно разположила се кола — този път черна, същинска лимузина на гробар. Опитах да почукам с халката на входа. Никотново. Изръмжах нетърпеливо и блъснах вратата — и, о чудо! Тя поддаде като в средновековна приказка. Тихичко я затворих и минах през просторния и твърде грозен вестибюл; погледнах в гостната отдясно; там забелязах няколко употребени чаши с високи столчета, които раснеха от килима; реших, че домакинът е още в спалнята.

Добре де, ще изпълзим до горе. Дясната ми ръка стискаше в джоба увитото в парцала приятелче, лявата потупваше лепкавите перила. В последната от трите спални, които огледах, явно някой бе прекарал нощта. Имаше библиотечна стая, пълна с цветя. Имаше някаква специална стая почти без мебели, но с обширни и дълбоки огледала и с бели мечи кожи върху хлъзгавия паркет. Имаше и други покои. Хрумна ми щастлива мисъл. Все някога ще се появи домакинът (може да е излязъл да се проветри в парка или да се е сврял в някоя тайна дупка) и тогава поради моята неустойчивост и понеже процесът на изтребването може да се проточи, трябва да попреча на милия партньор да се заключи в някоя стая. Поради тази причина най-малко пет минути обикалях — явно побъркан, безумно спокоен, омагьосан и пиян като пън ловец — и завъртах ключовете в ключалките, като със свободната си ръка ги пусках в левия си джоб. Къщата беше стара и даваше големи възможности за усамотяване, повече, отколкото предоставят съвременните елегантни кутийки, където съпружеската двойка трябва да се свира в тоалетната — в единственото кътче, което се заключва — за скромните нужди на плановото детепроизводство.