Лолита

Осма глава

Макар да си казвах, че ми трябва само сублимирана pot-au-feu [1] и жива ножица, у Валерия ми харесваше нейната имперсонация на малко момиченце. Тя се преструваше на девойче не защото бе отгатнала моята тайна: просто такъв й бе стилът — и аз се хванах. Всъщност това момиченце наближаваше трийсетте (никога не успях да узная точната й възраст, защото дори паспортът й лъжеше) и отдавна се бе разделила с девствеността си при условия, които се променяха според настроенията на паметта й. От своя страна аз бях наивен точно така, както бива наивен човек със сексуален недостатък. Тя ми изглеждаше някак пухкава и палава, обличаше се à la gamine, щедро показваше гладките си крака, знаеше как да подчертае бялата извивка на ходилото с черните кадифени сандалки и надуваше устнички, и трепкаше с трапчинките, и се завърташе с тиролската си поличка, и тръскаше късата си светлоруса коса по възможно най-баналния начин.

След краткия обред в кметството я отведох в новата си квартира и малко я учудих, като я накарах преди началото на каквито и да било нежности да се преоблече в обикновена детска нощничка, която успях да задигна от гардероба на сиропиталището. Брачната нощ се оказа доста забавна и благодарение на усилията ми моята глупачка на съмване изпадна в истерия. Но действителността скоро излезе наяве. Изрусеният кичур скоро показа възчерното коренче; мъхът се превърна в трънчета върху обръснатата нога; подвижната влажна уста, колкото и да я тъпчех с любов, разкри жалката си прилика със съответната част от портрета на жабоподобната нейна покойна майка; скоро вместо бледото улично хлапе Хумберт Хумберт се оказа насаме с едро, дебело, късокрако, гърдесто и напълно безмозъчно женище.

Това положение се проточи от 1935 до 1939 година. Единственото качество на Валерия бе кротостта й. Колкото и да беше чудно, това вселяваше уют в мизерната ни квартирка: две стаички, опушен изглед от единия прозорец, тухлен калкан от другия, миниатюрна кухня, вана с форма на галош, в която се чувствувах Марат, само дето си нямах белошиесто момиченце, което да ме заколи. С жена си прекарахме доста безгрижни вечери — тя тънеше в своя „Paris-Soir" , а аз работех на нестабилната масичка. Ходехме на кино, на велодрума, на боксови мачове. Нарядко се обръщах към блудкавата й плът, само в минути на крайна нужда, на крайно отчаяние. Бакалинът отсреща имаше малка дъщеричка, сянката й ме побъркваше; впрочем с помощта на Валерия все пак намирах някакви законни изходи от фантастичното си злощастие. Що се отнася до домашната кухня, двамата без уговорки се отказахме от pot-a-feu и се хранехме най-вече в тясното ресторантче с една дълга маса на rue Bonaparte, където общата покривка бе цялата във винени петна и преобладаваше чуждестранният говор. А в съседната къща антикварят бе изложил в отрупаната витрина великолепна, шарена — зелена, червена, златна и мастиленосиня — старинна американска щампа, на която имаше локомотив с гигантски комин, с големи чудновати фенери и гигантски тендер; той мъкнеше лилави вагони през бурна равнинна нощ и примесваше изобилния си черен пушек с проблясващи искри сред косматите облаци.