Лолита

Шестнадесета глава

Дебелакът Гастон като човек с претенции обичаше да прави подаръци — подаръците му бяха също мъничко претенциозни или най-малкото необикновени, в унисон с претенциозния му вкус. Щом забеляза веднъж, че се счупи кутията на моя шах, още на следващата сутрин ми изпрати по един от своите катамитици (От Катамитос, името на виночерпеца на Зевс) медно ковчеже; върху капака имаше сложен източен орнамент, ковчежето се заключваше. От пръв поглед разбрах, че представлява евтина кутии за пари, наричана, кой знае защо, „луизета" — купуваш я мимоходом някъде в Малага или Алжир, а сетне не знаеш какво да я правиш. Кутийката се оказа твърде плоска за тромавите фигури, но все пак я оставих — за съвсем друга цел.

Понеже исках да разкъсам мрежата на съдбата, която, както неясно долавях, ме уплита, реших (въпреки явната досада на Лолита) да прекарам още една нощ в Кестеновите бунгала. Събудих се в четири сутринта, уверих се, че момиченцето още спи (разтворило уста, сякаш тягостно учудено от странно нелепия живот, който всички бяхме подготвили за него) и че скъпоценното съдържание на „луизетата" е непокътнато. Там, гальовно увит в бял вълнен шал, се бе изтегнал джобен пистолет: калибърът — нула трийсет и две, вместимост — осем патрона, дължина — приблизително една девета от ръста на Лолита, дръжката — орехова на каренца, стоманата — легирана. Бях го наследил от покойния Харолд Хейз заедно с каталога, в който на едно място безгрижно неграмотно се заявяваше: „също толкова добре пасва към дома и автомобила, както и към човека". Той беше в кутията, готов веднага да пасне към човек или към човеци; петлето му беше запънато, но „плъзгащият се спусък" беше на предпазител, за да се избегне случайно задействуване. Не бива да забравяме, че пистолетът е фройдистки символ на централния прабащин крайник.

Сега се радвах, че е с мен — и най-много ми беше драго, че се бях научил да го ползувам преди две години в боровата гора до моето и на Шарлота езеро, което приличаше на пясъчен часовник. Фарлоу, с когото обикалях из тази затънтена гора, стреляше чудесно: успя с калта да улучи едно колибри, макар че в смисъл на трофей от птичето остана съвсем малко — само стиска дъгоцветна перушина. Снажният полицай с фамилно име Крестовски, който през двайсетте години бил застрелял двамина избягали арестанти, веднъж се присъедини към нас и си попълни ловджийската чанта с миниатюрен кълвач — впрочем убит през такъв сезон, когато ловът е категорично забранен. В сравнение с тези сръчни стрелци, разбира се, бях просто новак и все не улучвах, но пък веднъж, когато бях сам, имах щастието да раня катеричка. „Почакай, почакай" — пошепнах на портативно-удобното си приятелче и пийнах глътка джин-ананас за негово здраве.