Господа съдебни заседатели! Не мога да се закълна, че известни действия, които се отнасяха, така да се каже — извинявам се за израза, — до врабеца в ръката, не ми бяха минавали през ума и преди. Умът ми не ги бе удържал в каквато и да било логична форма. Но не мога да се закълна повтарям, че в тези свои представи не съм лелеял понякога (ако ми позволите такъв израз) една идея сред мъглявите мечти, сред мрака на призрачните видения. Имаше случаи, не може да е нямало случаи (как да не познавам Хумберт!), когато отстрани разглеждах възникващата идея да се оженя за презряла вдовичка (например за Шарлота Хейз), а именно за такава, която да е останала без никакви роднини в целия широк, сив свят — с единствената цел да отмъкна малката й дъщеря (Ло, Лола, Лолита). Дори съм готов да кажа на изтезателите си, че може понякога да съм хвърлял студен оцеляващ поглед върху кораловите устни на Шарлота, върху бронзовата й коса и на преувеличеното й деколте, като смътно съм се мъчил да я вместя в рамката на правдоподобния блян. Правя това признание сред мъчения, може би въображаеми мъчения — но затова толкова по-ужасни. Иска ми се да направя тук отстъпление и да ви разкажа по-подробно за pavor nocturnus [1], който отвратително ме измъчваше и ме измъчва нощем, щом се случи в мозъка ми да заседне случаен термин от безредното четене през моето юношество — например peine forte et dure [2] (какъв гений на тъмницата е измислил това!) или страшните, тайнствени, пропълзяващи думи „травма", „травматичен факт" и „фрактура". Впрочем разказът ми е доста чепат и без отстъпления.
Щом унищожих писмото и се върнах в своята стая, размишлявах известно време, роших си косата, дефилирах по лилавия си халат, стенах през стиснати зъби — и внезапно... Внезапно, господа съдебни заседатели, долових, че през самата тази гримаса, която кривеше устата ми, избива усмивчица от Достоевски като далечно и ужасно зазоряване. При новите условия на подобрена видимост започнах да си представям всичките милувки, с които мимоходом би обсипвал. Лолита мъжът на нейната майка. Бих успявал да се притисна до нея по три пъти на ден — всеки ден. Биха се изпарили всичките мг ядове. Бих станал здрав човек.
Тъй леко и грижливо на колене
да те държа и бащина целувка
на нежната ти бузка да оставя —
както е казал английският поет. О, ерудирани Хумберт.
YOU ARE READING
Лолита
ClásicosХьмбърт Хъмбърт - европейски интелектуалец, заселил се в Америка, - е обсебен от спомена за юношеската си любов. Когато среща своя идеал за "нимфетка" в лицето на дванайсет -годишната Лолита, невинна и същевременно порочна, той на-чертава сложен пла...
