Лолита

Тридесет и четвърта глава

Всичко, каквото следва, е доста плоско и бледо. Полека се заспусках надолу и след време се сепнах, че това въобще не е пътят за Паркингтън. Бях си оставил пардесюто в будоара, а приятелчето — в банята. Не, не бих искал да живея в тази къща. Мярна ми се празната мисъл, че може би някой гениален хирург ще промени своята кариера и заедно с нея — току-виж — и съдбата на човечеството, като възкреси димящия Куилти, Клер Кемъла. Общо взето, ми беше все едно, искаше ми се да забравя тази долна история и когато по-късно научих, че не могъл да се съживи, се зарадвах само на едно — че не ще се наложи мислено да следя, дълги месеци мъчителния и отблъскващ процес на оздравяването му, прекъсван от всякакви неудобни за разправяне влошавания и операции и увенчан може би от посещението ми при него, с цел да го прехвърля с очите си в телесната реалност от призрачното му положение. Апостол Тома не е бил толкова глупав. Но не е ли чудно, че чувството за осезание, което безкрайно по-малко се цени от човека от зрението, не само извънредно рядко се губи, но в критични мигове дори се превръща в наш основен, а може би дори единствен критерий за действителността. Целият бях просмукан от нещастния Куилти — целият бях обзет от усещането за нашата борба преди кръвопролитието.

Сега шосето се виеше между ниви. Мина ми през ум (не като изява на някакъв протест, не като някакъв символ или нещо от този род, а просто като възможност за ново изживяване), че щом съм нарушил човешкия закон, защо да не наруша и правилника за движение по пътя? Прехвърлих се на лявата страна на шосето и проверих как е. Оказа се много добре. Приятно усещане как ти прималява под лъжичката и гъделът на „множественото осезание" плюс мисълта, че най-близо до опровергаването на основните физически закони е именно умишленото каране по забранената страна. Общо взето, изпитваният от мен прекрасен сърбеж беше от твърде възвишено естество. Тихо, замислено, с не повече от двайсет мили в час задълбавах в странния, огледален свят. По шосето движението беше слабо. Редките автомобили, които преминаваха по предоставеното им от мен платно, оглушително ми свиреха. Насрещните лъкатушеха, стряскаха се и крещяха от страх. Скоро наближих по-населени места. Преминаването на червено ми напомни за глътката бургундско скришом през моето детство. Междувременно възникваха усложнения. Следваха ме, предупреждаваха ме. Сетне пред мен две коли се оказаха разположени така, че напълно да ми препречат пътя. С плавно движение свърнах от него и като подскочих два-три пъти, се закатерих нагоре по заравнения склон сред учудените крави и там, като се полюшвах кротко, спрях. Нещо като хегелиански синтез обединява тук двамината покойници.