Лолита

Осемнадесета глава

Тъй като разреших на Лолита да се занимава с театрална игра, бях допуснал (влюбен наивник!) тя да научи всичките тънкости на лъжата. Както сега ставаше ясно, не са се ограничавали с готови отговори на въпросите какво представлява основният конфликт в „Хеда Габлер" или в кои сцени от „Любов под брястовете" е върховното напрежение на действието, или кое е преобладаващото настроение във „Вишнева градина"; всъщност й бяха преподавали различни начини да ми изменя. О, с какво възмущение си спомнях сега домашната й „имитация на петте сетива", в която тя се упражняваше, толкова често в гостната ни в Бърдсли! Намествах се така, че незабелязано да я наблюдавам, когато тя като субект под хипноза или като участник в мистичен ритуал и сякаш в изтънчена версия на детска игра, в която момиченцата си въобразяват, че са деви, представяше с мимика какво би сторила, ако чуеше стои в тъмнината и за пръв път видеше съвсем новичката си млада мащеха, ако преглътнеше нещо безвкусно като жълтеникаво желе, ако помиришеше смачкана китка трева в овощната градина или докоснеше един или друг предмет с хитрите си, тънки нимфетски пръсти. Из книжата ми до ден-днешен се е запазил мимеографският списък на следните домашни задачи.

„Сетивна тренировка. Представи си, че държиш топка за пинг-понг, ябълка, лепкава фурма, нова мъхеста топка за тенис, горещ картоф, кубче лед, коте, подкова, джобно цилиндрично фенерче.

Натискай с връхчетата на пръстите следващите въображаеми неща: хлебно топче, гума, слепоочие на близък човек, страдащ от главоболие, кадифе, листенце от роза.

Ти си сляпо момиче. Опипай, като започнеш от лицето, следните хора: гръцки младеж, Сирано дьо Бержерак, Дядо Мраз, бебе, кикотещ се от гъдел фавн, спящ непознат, собствения си баща."

Но колко биваше омайна и при полъха на тези нежни магии, и при мечтателното изпълнение на другите вълшебни задължения! Освен това понякога, през особена предприемчивите нощи в Бърдсли, й обещавах някакво удоволствие или подарък, ако потанцува заради мен, и макар че баналните, й скокове с разтворени крака напомняха не толкова морните и същевременно малко остри движения на парижките petits rats (Малолетни балерини), колкото скоковете на голокраките хлапачки с къси полички и дебели пуловери, които с организираните си крясъци и с гимнастическото си беснеене поощряват студентите да играят американско ръгби, все пак ритмиката на още неукрепналите й крайници ми харесваше много. Всичко това обаче беше нищо в сравнение с неописуемия сърбеж на насладата, която изпитвах от нейната игра на тенис: мога само да кажа, че беше дразнещо, лудешко усещане за някакво надписвано над самия ръб — не, не над бездна, а над неземна хармония, над неземна лъчезарност.