Всичко започна през декември

Хей, Итън!

"Ъгх, писна ми с този сняг!" изофках на висок глас, карайки най - добрата ми приятелка Мег, да се засмее пред мен.

Вървяхме по 47 улица към апартамента ни след като бяхме приключили ужасно дълъг ден в университета. Нямах никакви останали сили и единственото, което исках да направя бе да си легна и си пусна някой филм в Netflix.

Но разбира се точно миналата вечер падна първият сняг за сезона в Ню Йорк и температурите паднаха с около десет градуса, а всичките ми приятели знаеха, че мразех студа и снега в града. Искрено съжалявах, че не взех колата си сутринта, въпреки че университетът ни беше много близо до апартамента, но не знаех дали ще завали отново сняг и да я затрупа отново. А и малко ме беше страх да карам по заснежените пътища.

"Снегът е тук от снощи, Ким! Спокойно. Скоро ще се приберем." Както винаги Мег се опита да ме успокои, но нямаше как докато не се прибера вкъщи на топло.

Не и' отговорих и продължих да я следвам, вървейки плътно зад нея, тъй като тя тъпчеше снега, правейки ми пътечка.

През целия път от университета до вкъщи говорех за това как нямам търпение да стоплим апартамента и да си легнем и да гледаме филм, след като вечеряме.

След няколко минути най - сетне бяхме пред входната ни врата и Мег отключваше.

"Може ли по - бързо?" Нервно разклатих крака. Тя измънка нещо под носа си, обърна се към мен с много сериозно изражение. Погледът и' ме смрази, накара ме да се успокоя и продължи да отключва. "Не че искам да кажа нещо, но живеем тука вече от почти две години, а ти все още бъркаш ключовете." Измънках тихо.

"Майната ти." Каза без да се обръща, в същия момент, в който вратата щракна и се отвори. Най - сетне от няколко часа се усмихнах и бързо влязохме. Още преди да съм се събула и съблякла влязох вътре и пуснах климатика на 27 градуса.

"КИМБЪРЛИ!" изведнъж ми изкрещя Мег и от изненада изтървах дистанционното на дивана. Веднага разбрах какво съм направила и се усмихнах виновно. "Милиард пъти ти казах да не влизаш с обувки вътре... особено със сняг." Каза изморена. Обърнах се към нея и погледнах към пода. Имаше големи мокри следи по пода и по килима, върху който бях стъпала в момента. Тя погледна тъжно, знаейки, че няма да го почистя и се обърка бавно, да съблече палтото си.

"Съжалявам." Бях искрена. Мразех, когато от тъпотията си и' отварях работа, но не можах да се стърпя.