Възходът на черния вълк

Нов сън

С Лия не си казахме нищо до края на вечерта. Двете бяхме без телефони, затова ни беше доста тъпо, но в крайна сметка си легнах рано. Исках да помисля за случилото се тази вечер, но в момента не можех да го направя, всичко ми се виждаше много размазано.
Помня, че заспах лесно и нямах търпение главата да ми се изчисти от тази мъгла, която ме беше обзела.

***

Бях там. В парка. Беше тъмно. Всичко беше затихнало, а аз бях сама в нищото. Никакви звуци. Никакво движение. Знаех, че скоро ще се случи нещо. Погледът ми стигаше и до най-закънтените кътчета на шубрака. Виждах ясно и надалеч. Ослушвах се за най-леките потрепвания, индикатори за живот. Обонянието ме насочваше в разни посоки, давайки ми сведения за света около мен. Чувствах се в единство с природата. Изведнъж сетивата ми усетиха това, което чаках там с нетърпение. Храстите се разшумяха и от там изскочи огромният звяр отпреди. Този път не беше звяр, беше вълк. Красив вълк, но огромен, може би с моята височина. Погледна ме с ярко жълтите си очи, а след това хукна в опит да избяга от мен. Мигновено се втурнах след него. Тичах изключително бързо. Горската картина се размазваше покрай очите ми. Прескачах паднали дънери, навлизайки все по- навътре и по-навътре в дивата част на същия парк. Никой не ми пречеше. Никой не ме спираше да го направя. Хвърлих се във въздуха, с ръце напред, просейки си болезнено падане по корем. Това не се случи.  Коремът ме сви и ужасяваща болка прониза тялото ми до дъното на всяка малка костица. Всичко в мен гореше с непоносим огън. Очите ми изгаряха. Ставаше пожар. Ставаше пожар в тялото ми и всичко ненужно щеше да бъде изгорено, за да на негово място се появи нещо ново, много по-силно.

***

Събудих се в пот и спомен за действително горящото ми тяло. Огледах се бързо, но се успокоих когато стигнах до извода, че съм си в стаята, а навън е почти светло. Цялата горях и затова станах с идеята да наплискам лицето си със студена вода.  Веднага се сетих за миналия си сън и най вече огледалото. Отказах се да ходя в банята само и само да не се повтори. Върнах се в стаята си и, внимавайки да не събудя Лия отворих широко прозореца. Залепих се за него, наблюдавайки гледката, блоковете обляти  със студенина и целият бетонен квартал, загрозяващ планината в далечината. Хладният въздух ме успокои до някаква степен, но все още ми беше горещо. Наблюдавах ранобудните птици, прелитащи над бетонните грамади, които се бяха превърнали във втора гора за тях. Намираха храната си тук, гнездяха и мътеха малките си както и ги отглеждаха.
- Ванеса? - чух гласът на сестра си и се обърнах към нея.
- Добро утро - казах просто, без особено емоция в гласа си.
- Какво правиш? - тя се надигна.
- Не можах да спя... - Всъщност просто не исках да рискувам отново да сънувам подобни неща.
- Кога се събуди?- попита
- Преди малко, но ми беше горещо- отговорих.
- Добре. - отново се загледах навън.
- Искаш ли да го затворя?
- Все тая. - загледа се в тавана.
- Сънуваш ли странни неща?- попитах.
- Като?- явно привлякох интереса ѝ.
- Не знам, нещо странно.
- Не се сещам, ти? - попита, наблюдавайки ме .
- Нещо такова. - не знаех дали беше добра идея да ѝ разкажа.
- Какво сънува? - попита .
- Просто бях в парка, който беше като гора и гонех....Зарежи- тя криеше от мен, знаех го.
- Какво?- гледаше ме внимателно.
- Знаеш какво ?- казах грубо.
- Не знам...
- Оу я стига, знаеш какво преследвах вчера нали!- повиших глас, а тя сякаш се изплаши. Спря да ме гледа в очите и замълча, а аз  не казах нищо повече.
Станах и набързо сресах косата си, след което облякох някакви широки дрехи, без въобще да ми пука какви са. Бях някак ядосана на сестра си. Защо ме лъже по дяволите! Излязох от стаята и се насочих към банята. В бързината си се одрасках на проклетия пирон, който бог знае какво прави там, сигурно е сложен само, за да ме дразни. Веднага ми потече кръв и изцапа тениската. Оу супер, сега пък и това! Избърсах раната с вода, но продължаваше да си тече кръв. Не може ли просто да зарасне като преди! По някаква причина в главата веднага се появи споменът от онзи сън, в който очите ми бяха станали ярко червени. Сърцето ми се сви когато погледнах огледалото, но за мое щастие очите си ми бяха нормални. След малко усетих познатото чувство когато раните ми незнайно как зарастват и това и се случи. Поне няма да се занимавам и с това. Напръсках лицето си с ледена вода и си измих зъбите. Сега бях що-годе в нормален вид. Тъпото беше, че бях наказана и нито можех да изляза нито да си ползвам телефона, така че се наложи да се върна в стаята си.
- Какво ще правиш? - бях изненадана, че Лия изобщо реши да проговори.
- Нищо, ще стоя тук и ще блея в една точка, доволна? - наистина се бях ядосала и заради това, че сестра ми ме лъжеше и заради съня по-рано.
- Я стига, не съм виновна аз, че си наказана. - не ми повиши тон, просто го каза.
- Да, може би ако не трябваше да те разтървавам от онзи и да те гоня из храстите нямаше да съм наказана! - едва не изкрещях, а тя се слиса.
- Никой не те е карал да го правиш- каза ми някак плахо, нима я беше страх от мен.
- Да, но.....- е тука нямах оправдание.- все пак си ми сестра.- и двете замълчахме.
След малко двете с Лия отидохме до кухнята за закусим без да си казваме почти нищо. Часът беше шест сутринта, а аз се чувствах изпълнена с енергия, не мисля, че бих могла да си стоя в нас цял ден.
Малко по-късно баща ми влезе при нас. Ето я пак онази миризма, мисля, че идваше от него. Някак предизвикваше в мен чувство за величие и сила, идваща от него. Явно забеляза, че го гледам прекалено дълго време и ме попита дали съм добре.
- Мисля, че мирише на нещо...- измрънках.
- И на какво?- попита баща ми.
- Не знам....зарежи.
После останалите се присъединиха към нас. Аз си говорих главно със Стефан, Алекс нещо приказваше на татко, а мама бързаше, защото имаше работа. Лия не каза нищо и седеше замислено.
Явно Стефан привлече вниманието ѝ като се пошегува, че вчера съм била в храстите с някакво момче и затова съм наказана.
- Той ми е приятел бе, пък и Яна беше с нас - засмях се, но ме обзе някакво тягостно чувство от вчера.
- И какво толкова правихте по нощите?- пак се шегуваше, но и беше любопитен, явно щеше да се наложи да разкажа отново историята с кучетата.
- Говорихме си и когато решихме да си тръгваме ни подгониха кучета, изобщо не беше забавно.
- Я пак - по-големият ми брат, Алекс, ми хвърли невярващ поглед, прекъсвайки Стеф.
- Какво? - погледнах го тъпо.
- Защо излъга?- гласът му беше сериозен както винаги, но аз се шашнах.
- Какво имаш впредеид?- мисля, че щеше да отговори нещо, но татко му хвърли заплашителен поглед, на който аз се изненадах още повече. Двамата за миг се спогледаха и Алекс реши да замълчи. Лия ме погледна за части от секундата, а аз се питах какво се случва. Стеф сякаш не забеляза нищо, но аз усетих, че нещо се случваше.