Възходът на черния вълк

Смяна на настроенията

- Тръгвай! - Баща ми нареди строго и аз го последвах. Чувствах се толкова смазана, че псувах себе си вътрешно, повтаряйки си какво нищожество съм. Бях разочарована от света, в който живеех, от съдбата, която получих без да съм я желала, от хората около мене, но най-вече бях разочарована от себе си. Много добре знаех колко е важен контрола за Вик, Яна, дори баща ми и брат ми, беше важен за всички, а аз го подцених. Мислех си, че се владея, а виж ме сега... най-голямата отрепка, която може да съществува. Това в мене вече не беше страх, не беше яд, не беше нищо....само едно разочарование.
Имах чувството, че всичко беше срещу мен, забързаният сиво черен трафик, минувачите с безчувствени лица, бетонените грамади,....всичко ме мразеше.
Незнайно как и без мое разрешение....и знание по лицето ми се стекоха няколко тихи сълзи, знак за безнадеждното ми състояние, което не можех да променя.
Баща ми се движеше по булеварда със строг и безчувствен вид, както всеки човек, подминаваш ни. Много добре знаех, че и той ме смята за разочарование.....нищожество. Нищо не можех да променя, положението бе безнадеждно. Движех се след него като зомби, без никаква идея на къде отивам, просто исках да се събудя и......знаех, че това беше истина, това беше шибаната действителност където Ванеса се превръща в чудовище в центъра на града пред очите на случайни хора. Този яд....този зараждащ се гняв щеше да ме изяде жива, но може би това бе целта, може би не трябваше да съм жива.
Бях затънала в мислите си когато баща ми спря да върви. Намирахме се пред паркираната ни пред парка кола и си нямах и на идея как бяхме стигнали до там. Той ме погледна в очите, но аз нямах силите да му отвърна, чувствах се на дъното. Лицето ми все още беше мокро от сълзите, но опитах да се успокоя и да кажа нещо.
- Съжалявам. - промълвих едва чуто.
- Влизай. - Каза тихо и ми посочи колата.
- Ами останалите? - говорих почти без никакво чувство в гласа, обзета от мислите си.
- Ще те оставя в къщи и ще се върна. - изгледа ме продължително, сякаш очаквайки да кажа нещо, но аз просто кимнах без да го поглеждам и влязох в колата.
Първите минути малчахме, а аз ставах свидетел на случката в подлеза отново и отново в главата си. Някакъв ужас ме беше превзел и не мислех трезво, дори не контролирах мислите си, а ги наблюдавах отстрани, което.....кой знае, може би всички правим.
- Какво стана? - баща ми ме извади от главата ми с тих, но стряскаш глас.
- Какво? - изненадах се.
- Разкажи ми какво стана там. - хвърли ми един поглед, а аз исках да потъна в дън земя.
- Изгубих контрол. - това едва излезе от устата ми, сякаш нещо ме гложделеше и не можех да го кажа.  Може би не исках да си го призная, но....това си беше истината.
- Защо изгуби контрол? - пак ме погледна, а аз умрях от....не знам, но не исках да водим този разговор.
- Ядосах се. - Не мога да повярвам колко бързо си сменям настроенията, преди малко се чувствах смазана, а сега сякаш отново нещо в мен се ядоса на баща ми и беше готово да се защитава.
- Сега ще те оставя горе и няма да мърдаш от там докато не се върна......също така няма да говориш с тях. - това не ми харесваше.
- С тях? - това което си мислех ли е?
- С приятелите ти. - можех да му откъсна главата, не може да ми забрани това, просто няма право.
- Докато се върнеш ли?
- Докато не кажа, Ванеса. - повиши ми тон, а аз го изгледах злобно. Това нямаше да стане, просто няма как. Замълчах си, защото не исках да рискувам да стане по-зле или пък отново да изгубя контрол, което не биваше да допускам....НИКОГА ПОВЕЧЕ.
След малко спря колата и ме изпрати до апартамента, което беше ненужно, можех и сама да се кача.
- Хайде, дай ключовете и телефона. - сякаш ми нареди и стоеше в очакване да му ги дам. Това което получи беше само скептичен поглед от моя страна.
- Хайде Ванеса. - Гледаше ме в очите, но не повиши глас. Не мислех да му се подчиня, но усетих как вълчето в мен напира да излезе. Ако не спрях да споря беше много вероятно да започна да действам от вълка, а не от човека в мен.
- Ето! - оставих ги на плота с крайно нежелание и треснах вратата след себе си, затваряйки се в стаята си.
Просто беше невероятна скоростта на смяна на състоянията ми....как можеше да се ядосвам толкова лесно по дяволите. Но той ми забрани да ги виждам....това не можеше да е истина. Просто нямаше да му се получи тая. Направих сделка със себе си да опитам да се овладея, а като се прибере отново да се изправя срещу него с ново сили. Беше сигурно, че няма да оставя нещата така, само ми трябваше план как да стане на моето, или поне да си имам приятелите, без което бях.....дори не мога да си представя да не ги виждам.
Много добре осъзнавах в какво положение се намирах и, че направих огромна грешка, но.....ще измисля нещо. После цялото семейство щяхме да сме тук и едва ли ще мога да получа това, което искам, знаех го добре, но можех да го използвам и в моя полза. Ако го заплаша да се разкрия пред семейството....и по-скоро да разкрия него....може би бях откачила, но той не може да ми поставя граници. Кръвта ми кипеше и честно я бях оставила така, защото ми беше писнало от всичко. Този ден.....просто да не беше съществувал. Ядосвах се още повече когато споменът на мен в подлеза с ония момчета наоколо се появяваше отново и отново, а аз не можех да направя нищо.

***

Останалите се прибраха към седем часа, но дори не си направих труда да стана от леглото. Сестра ми ме погледна странно, но бързо отмести поглед. Не се оставих да ме ядоса, защото....мисля, че си възвърнах поне малка част от контрола. Потиснах спомена от  разговора ни от днес и опитах да се абстрахирам от него. Не, че Лия ми правеше нещо или опитваше да ме вбеси, проблемът си беше мой и в моя самоконтрол, който трябваше да усъвършенствам колкото се може по-бързо.
Докато сестра ми се оправяше да влиза в банята баща ми се появи на вратата, което малко ме стресна, но не го показах, поне се опитах де.
- Ела.- махна ми с ръка да го последвам, а аз се изправих бавно. Не знаех какво ще се случи сега, но се надявах да си ми върне телефона.
- Какво става? - попитах.
- Ще излезем тази вечер. - съобщи ми най - безцеремонно.
- Какво, къде? - попитах невярващо.
- Не питай, ще видиш. - дори не ме погледна. Взе си ключовете и ми даде знак да го следвам.
Не знаех какво се случва, нито къде ще ходим, но не очаквах да ме води някъде. Качихме се в колата, а баща ми все още не ми казваше къде отиваме, направо супер. Ако смяташе да ме наказва за по - рано....пффф какво може да ми направи по дяволите, та той ми е баща. Не ме беше страх, само ми беше странно как не ми казва къде отиваме и само мълчи, но ще видим.