Възходът на черния вълк

Знаех си

Точно реших, че съм спечелила това и вълкът, който уж бях обезоръжила ми се метна на врата. Не знам какво точно стана, но из гората се разнесоха крясъци, ръмжене и всевъзможни звуци от боричкане. Сивия вълк опитваше да ме заблуди и да избяга, поне аз така го усещах и за това дадох най - доброто от себе си да го накарам да спре да се бие. Усещах вълнение, а чувството да се бия наистина и да побеждаваме беше незаменимо. Това беше моята дива природа, на която се отдавах с удоволствие и обожавах толкова много. Нахвърлих се с цялата си сила и успях да съборят по - дребния, който започна да ръмжи силно и опита да се превърти, но аз го захапах здраво за врата, а когато усетих вкуса на метал в устата си отпуснах хватката, все пак не можех да го убия. Отново опита да използва сила, за да се изправи, но аз замръзнах на място, давайки му пълната свобода и, съсредоточавайки се в една определена посока се заслушах. Сърцето ми сякаш замря за малко, а след това започна да бие бясно. Чувах ясно приближаващите се лапи и бях сигурна, че са на повече от един вълк. Дори ги надушвах,.....същата миризма като на глутницата се прокрадваше в ноздрите ми, карайки ума ми да полудява.
Нямах много време за мислене, сама си го бях забъркала, занимавайки се с този......, но той дори не бе Алфа и знаех, че мога да го победя, но със сигурност не можех да се бия с цялата глутница.
Побегнах в противоположна на приближаващите посока, зарязвайки сивия, който се беше снишил, сякаш от уплаха. Реших да дам най-доброто от себе си и да се разкарам, защото честно не знаех какво можеше да ми се случи ако ме настигнеха,..... все пак бях сама тук. Баща ми ме предупреди, но той беше казал, че е безопасно, пффф защо ли му вярвам.
Мислех, че имам шанс да се отърва без последици от тук, но явно не бях съвсем права. Зърнах червените очи на някого, тичащ успоредно с мен, но на около стотина метра, криейки се от погледа ми. Не след дълго осъзнах нещо. Щяха да ме заобиколят. Може би беше прекалено късно за бягство, може би трябваше да остана. Забелязах как малко по малко няколко големи вълка, бягащи с безумна скорост и един през друг ме изпредварват малко по малко и се спрях. Чувствах напрежението в цялото си тяло, а огромната неопитомена растителност, скриваща всичко от погледа ми, не ми помагаше. Не можех да разбера колко далеч са тези зад мен и за това сърцето ми щеше да изскочи от мястото си, а дъха ми беше на свършване. Застоях се секунда на място, колкото да преценя нещата набързо, а след това хукнах в обратна посока. Знам, че беше глупаво и непремислено, но...нямах особен избор, трябваше да се разправя с тях и ако може да не се стига до бой.
Може би минах стотина метра с неуверено стъпки и, услушвайки се навсякъде около мен, готова всеки момент да ми се нахвърлят отнякъде. Явно тези, които трябваше да ме обиколят бяха разбрали, че съм се върнала назад, защото ги усетих зад и гърба си и забързах темпото, макар и безсмислено. Зад себе си чувах приближаващи се стъпки, които ме караха да се изнервям още повече, а козината на гърба ми да настръхва. Изръмжах леко и продължих напред откъдето пък се чуваше друго ръмжене и имаше признаци за още вълци. Когато осъзнах, че съм прекалено близо обърнах внимание на сърцето си, което биеше лудо в страх и едновременно в нетърпение от това да свършва по - бързо. Първоначално не можех да видя ясно какво се случва, защото се бях прикрила в растителността, но когато се съсредоточих ми стана ясно, че около седемтина големи Алфи бяха наобиколили Бетата, който преследвах преди малко, а той се беше свил и ръмжеше, защитавайки се. Какво става, нима имат спор помежду си точно сега? Не мисля, че биха допуснали спор в такъв момент, но все пак виждах това. Чувайки ръмженето точно зад себе си се укопитих и оголих зъби на Алфата, която се намираше на застрашително близко разстояние от мен. Инстинкта ми подсказваше да нападна, но използвах ума си и не го направих, защото мигновено щом глъчката се разнесе останалите ни наобиколиха. Общо бяха около десетина като част от тях държаха Бетата да не избяга, а аз държах инстинкта ми да се нахвърля на първия срещнат настрана. Едно чувство на ярост напираше в мен, което не ми даваше мира, но го потисках до последно. Все пак оголих зъби и прибрах уши, свързвайки мисълта си с някой от тях.
- Разкарайте се от мен! - дадох на сиво-кафявия да разбере, че не се шегувам, показвайки му гнева в гласа си.
- Това казваше и Кори, но баща ти не се разкара, защо аз да го правя!?- веднага познах гласа на онзи грамадния с когото бях говорила и преди, просто звучеше толкова твърдо. Почуствах се леко объркана, защото честно не знаех за кого говорят, но дадох вид, че не съм впечатлена
- Не ме интересува Кори, просто се махнете от пътя ми. - изръмжах гласно, но звук от битка привлече вниманието на всички ни. Тримата, които стояха около другия вълк го бяха нападнали и сега се вдигаше необразима врява. Настръхнах още повече и се огледах, за да видя дали аз самата съм в безопасност, но всичко замря за секунди. Бетата лежеше по гръб, а един от Алфите явно ѝ говореше нещо.
Не знаех какво се случва, само се чувствах странно и неуверена, не знаейки какво да правя сега, защото цялото внимание беше насочено към тях.
След малко Бетата се разтресе на земята и знаех какво ще се случи. Изглежда изпитваше огромни болки, защото чувах скимтене, а самата трансформация сякаш продължи адски дълго. Усещах в себе си едно неприятно отдръпване, спомняйки си първия ми път и някак си всичко ме заболя.
Замръзнах на мястото си сякаш омагьосана. Имах усещането, че сърцето ми спира, а очите ми са се объркали. Просто не им вярвах. Примигнах няколко пъти за да се убедя, че това е истина. Един едър сив вълк приближи бавно момичето на земята с показани зъби, а аз съвсем инстинктивно се затичах натам и застанах пред него, готова да му се нахвърля при нужда, все още невярвайки, че това там беше сестра ми. Адреналинът обхващаше цялата ми същност, а инстинктът да я защитавам от нападателите беше толкова силен, че направо беше лудост. Нещо в мен получи нова доза енергия от самия факт, че бях права,....просто го знаех, тя беше вълк.
- ПУСНИ Я ВЕДНАГА! - изкрещях мисълта си към този, който беше тръгнал към Лия с оголените зъби напред. Онзи ми изръмжа, но след миг усетих някаква насмешка в гласа му.
- Добре, да си върви, но ти ще плащаш за Кори. - нямах никаква идея за какво говори и кой по дяволите е Кори, но трябваше да кажа нещо.
- Добре, просто я оставете. - съгласих се на нещо, което си нямах и на идея какво е, чувствайки още адреналина.
Явно се замислиха,....или пък, ..... не знам, но известно време коментираха нещо помежду си, след което се отместиха, давайки път на сестра ми, която ме погледна право в очите. Настръхнах от това, но бързо се съвзех и се свързах с нея.
- Тръгвай! - казах ѝ, а погледът ѝ беше изпълнен с недоверие, но все пак се обърна и малко по малко изчезна от погледа ми.