Възходът на черния вълк

От зле по - зле

Бяхме изминали дълъг път и сега под прикритието на нощта щяхме да навлезем във вече позната ми територия.
Времето за мен минаваше бързо, а настъпилата тишина, породена от напрежението помежду ни, подтикваше бързото движение.
В момента ме беше обхванало едно чувство на апатия, което замести гнева, разочарованието, объркването и страха от коренно различния нрав на най - близките ми хора.
Първоначално опитах да говоря с Яна и Вик и да разбера за какво беше всичко това, но конкретна причина нямаше, нито пък нормално обяснение. Усещах някакво отдръпване от тях и невъзможност дори да разбера какво чувстват.
Дори на въпроса как ще се оправи баща ми сам с глутницата не получих нормален отговор, а само хладнокръвно " ще се оправи"
С времето изгубих сякакво желание да намирам доводи за поведението им и потиснах разяреното си аз, което искаше да разкара демона, който ги е обладал.
На съмване навлязохме в познати земи и вече знаех, че си бях в къщи, но нещо определено липсваше. Липсваше ми чувството, което така много желаех когато бях при глутницата, а сега когато си бях вкъщи с приятелите все още в мен отекваше чувството на безнадеждност, разочарование и необяснимата апатия, която за мен не беше нормално състояние, от факта, че всичко бе решено, точно това изпитах когато улових последния поглед на Лев, насочен към мен.
Сега, почти премряла от глад и изтощение от изминатия път, наситен с неприятно чувство на сякаш тежък товар, който мъкнех със себе си беше време да си върна човешкия вид и може би да се прибера вкъщи....
Чак сега се замислих, та какво ли щяха да кажат братята и сестра ми, а майка ми? Може би татко ги беше излъгал нещо, но аз не можех да знам какво точно.
С чувство на незавършеност и неудовлетвореност се промъкнах през последния километър от зелени, обгряни от току що изгряващото слънце корони на широколистни дървета. Всичко наоколо беше невероятно тихо и дори птиците, които вече бях свикнала да са част от пейзажа не вдъхваха усещане за наситен живот тук.
Вече, излизайки от гората в човешки облик, тримата преминахме последните стъпки от пътеката, озовавайки се  във вече градска среда.
Щеше да ми отнеме най - малко половин час да се прибера в нас и то при най-добрия случай, че вземех метрото. Просто нямах търпение да се нахраня, изкъпя и поспя спокойно, непритеснявана от нищо и никого.
И все пак сега с една глава по - високото момче от мен, с кестенява коса и очи, взиращи се в мен най - сетне прояви признаци, че иска да разговаряме.
- Ще те изпратя, Яна трябва да си ходи. - въздъхна, сякаш давайки шанс на предишния Вик да си проправи прозорче през тази обвивка, която симулираше приятеля ми.
- Не.... - Момичето беше готово да възрази, но бързо, срещайки погледа на Вик размисли. - всъщност да, имам работа.
Без да казвам и дума за поведението им, което беше толкова преправено и без доверие към мен, че направо обидно, тръгнах с Вик към спирката на рейса, за да си вземем автобуса, оу супер, сега и час нямаше да е достатъчен, за да се прибера.
Без да си казваме абсолютно нищо, само потопени в неловкото мълчание и фученето на колите, се настанихме в най-вероятно първия рейс за деня, който беше резервиран само за нас, тоест напълно празен.
- Няма да ти направя нищо. - Той наруши тишината, карайки ме да повдигна рамене въпросително.
- То и това оставаше, Вик. - прозях се иронично.
- Не, просто изглеждаш различно, сякаш се страхуваш от нас, но тук опасните са те, Ванс, не ние. - вътрешно бях готова да му зашлевя шамар за това изречение, което колкото и насмешливо ме улучи точно в сърцето.
- И трябваше да направиш онова!? - прошепнах осъдливия си въпрос, надявайки се шофьорът да не се интересува от разговора ни, а Вик да се досети какво имам предвид.
- Беше заповед, но и да не беше щях да го направя. - думи, изречени от притежателя си без съмнение и в пълната си увереност, че са истинни, което ме накара да настръхна от неизвестността, в която навлизах. Какво се беше случило тук?
- От баща ми ли? - някак странно за мен, но момчето не отбягваше погледа ми, както правеше, когато не му беше приятно да говори за нещо.
Получих в отговор едва забележимо кимване и някакви нечленоразделни звуци, придружи с поглед в телефона и пълно игнориране на мен и разговора ни.
Реших да играя неговата игра и да го оставя щом това искаше и просто се отнесох в свои мисли за настъпилите промени, карайки тялото ми, нуждаещо се от почивка, да помисли, че може да се отнесе в нещо като дрямка.
Осъзнах се чак когато Вик ме побутна да слизаме от автобуса и направо се изненадах колко бързо мина това време.
- Ще те изпратя до вас, от там говори със сестра си, преди всички други. - сякаш това беше най - очевидното, което можеше да каже.
- Лия ли, защо? - смръщих вежди.
- Тя ще ти обясни, спокойно.
Буквално усетих как зениците ми се разшириха и леко отворих уста. ТОЙ ЗНАЕШЕ! ТЕ ВСИЧКИ ЗНАЕХА! Ами ако и Лия се държеше така, тогава как трябва да си обясня всичко по дяволите.
Без да получавам повече никакви инструкции или поне нормален приятелски разговор или прегръдка, Вик ме остави пред входа и аз с крайно недоверие към породилите се обстоятелства се качих до апартамента.
За моя не чак толкова голяма изненада стигнах до извода, че съм си изгубила ключа Бог знае къде и се наложи да позвъня на звънеца, надявайки се да не събудя всички.
Сестра ми ме пусна вътре, а лицето ѝ не издаваше с нищо, че не е очаквала появата ми, нито пък, че си идвам след адски много време.
- Трябва да се изкъпеш. - каза, вървейки към стаята ни, а аз след нея.
След малко майка ни, все още по пижама успя да ни спипа в коридора, а тялото ѝ мигновено се стъписа от изненада. Стоях и я гледах, незнаейки какво да направя, но след секунда се озовах в прегръдките ѝ.
- Ванеса, добре ли си? - не спря да ме оглежда и прегръща, докато не я убедих, че нищо ми няма и, че е крайно наложително да си почина и да си взема душ.
Чак тогава успях да се отделя от нея, отивайки си в стаята и реших да питам сестра си какво точно са казали на семейството.
- Какво е станало тук? - имах крайна нужда да получа отговори на някои въпроси.
- Много неща.... Ще говорим по - късно и не тук, а дотогава всички тук знаят за нас, а ние с приятелите ти трябва да следваме заповедите на татко. - Честно нямах сили дори да се изненадам от чутото, но факта, че те знаеха, че съм вълк, по - скоро, че Стеф знаеше..... Изобщо беше ли възможно да си запазим предишните отношения.....
Чувствайки се адски отпаднала и разочарована от всичко, случващо се, директно влязох в банята и реших да оставя, храната, почивката и оправянето на кашата тук за по - късно.