Възходът на черния вълк

В селото

Пълнолунието беше в разгара си. Животът царуваше в тази тъмна гора, изпълвайки я с туптене на сърца на всевъзможни видове и усещане за единство от короните на дърветата, които определяха общото ни пространство.
И макар и всички да споделяхме тази първа за мене нощ, то пак не можех да усети чувството за свързаност със себеподобните си. Това се дължеше на факта, че колкото и да търсех с мисли приятелите си никой от тях дори не усещах близо, за да може да отговори. Още по - малко доверие можех да отдам на съпровождащите ме три големи вълка, за това се държах на страна, избягвайки какъвто и да е умствен контракт с тях и просто вървях редом с Алфите.
Чувствах силата си, физическа и психическа, адски лабилна и за това нямах избор дали да ги последвам,.....просто го правех, защото не можех да си позволя саморазправа на физическо или ментално равнище.
Единствената ми опора беше надеждата, че все някак щях да обновя връзката си с Вик и Яна, които бяха изчезнали сякаш в дън земя когато баща ми опита да наложи властта си над мен, а след това беше спрян от глутницата. Опитвах да възобновявам енергията си, гледайки към огромната луна, даряваща ме с мисълта, че трябва да се стегна и да действам, но все още не се чувствах готова, което караше ума и инстинкта да водят вътрешна война.
И все пак не можех да отрека природата, която беше единственото нещо, чиято връзка с мен и всичко останало усещах. Имах едно вътрешно първично чувство, че щом съм обиколена от зеленина, макар и в мрака, няма да свърши толкова зле,.... това имаше за цел да ме успокои, но не можеше да заблуди подсъзнанието ми от факта, че не знам каква ще е съдбата ми.

***

Оставихме зад гърба си повече от двайсетина километра със сигурност и вече чувствах, че няма шанс да се свържа с приятелите си скоро, защото просто бяхме на територията, на която дори не бях стъпвала до сега.
Не знаех още колко време ще продължи този преход и къде щяхме да спрем, но останалите трима не даваха вид, че скоро това ще види край.
- Когато слънцето изгрее ще спрем.- сякаш, прочел мислите ми един от тях отговори мислено на въпроса ми, оставяйки ме изненадана.

***

Объркването и безсилието от това, което баща ми се опита да ми причини сякаш бяха отминали, но на тяхно място усещах все по - голямата несигурност, породена от факта, че си нямах и на идея къде се намирах. С тримата ми спътници бяхме изминали адски много километри и имах съмнения, че дори сме напуснали територията на баща ми. Може би бяхме някъде в планината, а може би вървяхме към друг град, не знаех точно, но беше факт, че усещах как енергията от пълнолунието бавно се изплъзва из между пръстите ми, позволявайки на тялото ми да се подготви за предстоящата си трансформация наново.
Когато първите лъчи огряха непознатото място открих, че от доста време сме се спускали, а съвсем в далечината се виждаха следи от човешка дейност.
- Какво има там и защо отиваме?-  свързах се с най - светлия от тримата Алфи.
- Отиваме при бащата на Габи и .....- по - тъмния до него опита да го захапе за шията, но не успя. Тримата се спогледаха видимо раздразнени, ръмжейки си, а мен оставиха без  информация.
Чувствах се странно смела, а главното ми притеснение беше, че не знаех как да се прибера, което беше странно за мен. Най - вероятно това, че бях разкарала напълно мисълта, че ще се свържа с Яна и Вик, ме караше да приема и да направя това, което искат.
Бавно, далеч от всякакви пътища приближихме мястото, което осъзнах, че е някакво село, което си нямах и на идея кое е. Навън беше достатъчно светло, че да мога да усетя как всеки момент ще си върна контрола и ще мога да се променя и явно останалите също го знаеха, за това спряхме.
Усещах, че си говорят, но дори не опитах да им се меся, защото нямах желание за спорове, а и не знаех какво ще се случва оттук нататък.
Усетих освобождаването кристално ясно, а това да остана вълк се превърна в съзнателно решение.
Когато най - тъмния, близо до черен вълк се промени на тъмнооко, с късо подстригана черна коса момче на видима възраст 17-18, излъчващо сякаш една потискаща енергия и другите двама приеха човешките си форми. Най - светлосивия беше някак невзрачен с недобре изразени скули и някак заоблено лице. Косата му беше светло кестенява и очевидно не я поддържаше, защото беше във всички поспки. На години може би беше колкото мен, но честно не ме биваше с предположенията. Очите му бяха кафяви, но не много тъмни и бързо ги заби в мен когато ме хвана да го оглеждам.
- Какво чакаш!? - сякаш прочел мислите му, този който се беше опитал да го захапе за врата ми се изрепчи остро. Хвърлих му бърз поглед, но без желание да го задържам върху него, защото ми изглеждаше като някое разглезено  синче на богаташ. Черни дрехи, очевидно маркови, лош поглед и надменно поведение, класика. Този беше най - голям, или пък на възрастта на първия, кой знае, но се държеше като шефче, което си беше смешно, на бас, че само играеше роля.
Трансформирах се пред тях, а гаднярът хвана пътя без да си прави труда да ни чака. Затича се, а другите двама му хвърлиха по един поглед, а след това ми дадоха знак да тръгвам. Това тук сериозно ли беше? Единия си тръгна, другите двама като чели не знаеха как да процедират, ако исках най - вероятно щях да се разкарам от тук не особено трудно. И все пак тръгнах, знаейки, че ако се върна ме очаква баща ми, а пътят до там не ми беше много сигурен. Само ако можех да открия този, с когото си пишех по - рано,.....може би щяхме да се разберем все някак.
Онзи ни чакаше на самия край на гората и след около пет минути размятане на погледи между тримата решиха, че ще влезем в селото.
Разминавахме се с най - вече стари хора, които за мое учудване поздравяваха с усмивка богаташчето и не даваха вид, че са изненадани от появата ни.
Най - малкия, онзи, който се опита да отговори на въпросите ми по някаква причина сякаш се залепи за мен, от което ми идваше да го ударя.
Отговорих си на странните му действия с това, което се разкри пред погледа ми, след поредния завой по каменистия път.
Пред една двуетажна къща с голям зид чакаха още двама, видимо изнервени, а погледите, с които ме дариха не предвещаваха нищо добро.
- Не говори. - прошепна ми тихо този до мен и дори скъси разстоянието помежду ни, заставайки леко пред мен, ако това въобще беше възможно.