Възходът на черния вълк

Не е Алфа?

Малко след като срещнах Алекс изгубих връзката, която баща ми беше създал между петима ни. Сега брат ми не можеше да говори с мен, а аз чувствах сериозно притеснение от това, което може да се е случило. С Вик и Яна обсъждахме какво да правим от тук нататък и макар че всичко ме болеше и бях в рани, имах едно наум да се върна в боя. Приятелите ми не бяха съгласни и донякъде ги разбирах, имайки в предвид нараняванията, които всички бяхме поучили.
Продължителен вой се разнесе в далечината и всички се обърнахме в посоката, пазейки гробна тишина.
Дадох знак на останалите да ме последват, тръгвайки на някъде. Целта ми беше да не се застояваме прекалено дълго на едно място, за да не се ме лесна мишена. Движейки се в пълна тишина и, сливайки се с тъмнината наоколо можех да почувствам тягостното напрежение, разпространило се около нас. Когато за пореден път опитах да потърся с мисъл баща си поучих само мълчание и нищо повече, а карайки и Алекс да го направи не се изненадах от липсата на реакция.
Пристъпвайки бавно един зад друг почти стигнахме до градска среда. Брат ми се превърна първи, но аз останах вълк, както и приятелите ми.
- Да си ходим. - каза, гледайки ме в очите. Усетих как опитваше да се прави на баща ми, поддържайки уж уверен тон, но не му се получаваше изобщо. Опитах се да говоря с него, но нищо, нямах си и на идея как се правеше правилно това, но в момента не ми се мислеше.
Наложи се да стегна мускулите си, причинявайки си трансформация и бързо се изправих.
- Не мислиш ли, че трябва да измислим нещо!? - не го казах точно като въпрос.
- Не,...винаги става така, той сам се оправя, ние само пречехме в случая. - леле не ми хареса някой да ми казва, че преча, но....това аз го бях разбрала по - рано, затова не реагираха остро.
Оставих Алекс да си върви под предтекст, че искам да изпратя приятелите си, но истината беше, че не ми се оставаше на саме с него ама изобщо, а и той не се противи много да се разделим, само симулира загрижеността. Не мислех, че ще се избием, не и на този етап, но поне щеше да е неловко.
Когато отново се превърнах, а брат ми изчезна, опитах да потърся баща си, но беше спрял сякаква връзка с мен, което ме притесняваше, но щеше да е самоубийство да се върна там, не и без план.
- Трябваше да тръгнеш с него Ванеса, рискуваш, оставайки в тази гора.... - Вик се огледа, преценявайки тъмнината.
- Да бе, половин час сама с него, а след това да обяснявам вкъщи къде съм била,.....не мерси.
- Да, нашите сигурно са се побъркали. - замисли се Вик.
- Поне мен никой няма да ме търси. - Обади се Яна. Мразех като ставаше така,....ето защо не обичам да говоря за семейни глупости в тяхно присъствие, най-вече това на Яна. Бях съвсем наясно, както и Вик, че в дома ако някой не се прибереше до вечерният час просто го мислиха за напил се, наркоман или бог знае какъв и никой дори не се притесняваше, камо ли да го търси.
Бързо претупахме темата и започнахме да мислим за това, което ни очаква отсега нататък. Какво прави баща ми сега, добре ли е? След седмица изобщо ще можем ли да стъпим в гората и какво ще стане с нас по пълнолуние? Имаше толкова много въпроси без отговори, че се отчайвах още повече.
- Ранени ли сте? - попита ни Яна, разкривайки, че все още я боли врата където един от тях я беше захапал. Вик също призна, че не е в най-добрата си форма, но за щастие при нас всичко се лекуваше, макар и нараняванията от Алфа да бяха по-опасни.
- Аз съм си добре. - отговорих бързо когато вниманието се насочи към мен.
- Знаеш, че не е нужно да го правиш, нали? - попита ме Яна, а аз дори не разбрах за какво говореше.
- Кое? - обърках се.
- Да се правиш на силна естествено, всички ни е страх и е безсмислено да се правиш на безстрашна. - за момента не знаех какво да кажа, толкова се бях вглъбила в това да поемам ролята си на Алфа, че дори не можех да предположа, че несигурността ми е толкова видима.
- Аз.....- Опитах да продължа, но нямах оправдание....- аз съм Алфа! - само това измислих.
- Това са глупости, кой е казал, че не можеш да си слаба в никой един момент. - Вик също ме накара да замълча. След малко приключих всичко това с едно" добре" и продължихме по пътя си в тъмната гора в тишина. Чуваха се само песните на щурците и тук-там и по някое друго животно, предвижващо се под прикритието на нощта, карайки ми да изправим космите по гърбовете си в очакване на опасността. Почти бяхме прекосили разстоянието до къщата на Вик, когато Яна, която така или иначе беше изостанала се спря.
- Тук има нещо. - не можеше да ни го обясни както трябва, защото нямаше миризма, нито беше видяла нещо, но се ръководеше от предчувствие.
И тримата останахме по местата си, очаквайки нещо необичайно, а след малко Яна тръгна нанякъде бавно и много внимателно. Чувствах се странно, защото аз нищо не усещах но все пак я следвах сляпо. Тя залегна и ни даде знак да направим същото и тогава го видях. Беше сравнително дребно и се движеше изключително предпазливо без да вдига никакъв шум. Странното беше, че не усещах някаква миризма, но тримата единодушно се съгласихме, че е като нас. Козината беше светла и някак....някак нямаше определен цвят, нито беше бяла, нито сива, нито кафява, не можеше да се определи ясно.
- Мислите ли че е сам? - попитах, оглеждайки се за други вълци, но такива нямаше.
- Няма миризма! - Вик беше много объркан.
- Може да е номер. - предложи Яна, а аз в това време се приближих.
Стараех се да съм напълно безшумна, но вълкът, движещ се в противоположна на нас посока извърна глава към мен. Нещо в мен потрепна, а в следващия момент се оказах в гонка. Онзи тичаше като невидял, но това, че беше очевидно по - дребен от мен и то доста, не можеше да му издейства преднина. Инстинктът ме владееше изцяло и дори, знаейки, че миналият път това не приключи добре не спирах да го преследвам. Много бързо дребният се оказа в капан, заради глутницата ми, която го наобиколи и буквално нямаше път за бягство. Все още дори и от близост три метра не усещах миризма, което беше налудничаво. Приближих се в позиция за бой, а дребният легна долу, скимтейки. Погледна ме в очите, но те дори не бяха червени, а жълти и изпълнени със страх. Въпросите на приятелите ми ме връхлитаха един след друг, но и аз си нямах и на идея кого бяхме наобиколи, само знаех, че макар и да се прави на изплашен, да не беше Алфа и дори да не усещахме вълча миризма от него беше съвсем възможно и даже почти сигурно, че след малко ще се сдобием с компанията на цялата му глутница.