Възходът на черния вълк

Сама

Макс побегна щом чухме приближаващите вълци, но аз не направих същото. Някакво време той си мислеше, че съм до него когато просто се обърна и осъзна, че съм си на мястото.
- КАКВО ПРАВИШ? - извика ми. Усещах страх у него, но истината беше, че не се страхуваше толкова от глутницата, имаше нещо друго.
- Ще ги изчакам и ще разбера къде е баща ми, отивай при братовчед си ако искаш, няма да те издам. - отговарях спокойно и този път разбрах, че той беше твърде против да не отида с него. Хванах го, целта му беше да ме завлече някъде.
- Ванеса, това е сериозно....те ще те убият! - опитваше да ме изплаши, но аз усещах страха в него, който явно в момента не можеше да прикрие.
Оставих Макс да ми говори и насочих вниманието към баща си....явно все още беше човек.
- ТАТЕ! - нетърпеливо изкрещях, извиквайки онова познато усещане, с което бях наранила сумати хора. Нещо в мене знаеше, че ме беше чул.
Усетих  как Макс опитва да се свърже с мен, прекъсвайки връзката ми с татко, но го избутах настрани.
- Как направи това? - беше първия въпрос, който чух от баща си. - повече не го прави, чу ли. - усещах негодуването му и сякаш някаква тревога.
- Къде си, кажи ми къде си, за да знам накъде да тръгна! - говорих бързо и нетърпението. Бях толкова близо.
- Остави Макс, само го разкарай от себе си, после всичко ще се оправи. - сигналът рязко изчезна и ме остави по - объркана и отпреди. Какво по дяволите беше това, защо не ми казваше нищо.
- Какво стана? - черния Алфа до мене изглеждаше сякаш също толкова объркан като мен, все едно той беше провел този разговор. Свързах се с него, чувайки бързото приближаване на глутницата, която честно казано ако дойдеше нямаше да имам никакъв шанс да се отърва от тях и от Макс и да остана сама.
- Тръгваме! - казах и се стрелнах напред.
- Какво направи? - попита заинтересовано и пое рязък завой. Последвах го, но не отговорих.
- Разделяме се! - казах бързо, изненадвайки най - вече себе си, но нещо в мен знаеше, че трябва да направя това, което трябваше - да остана сама.
Поех в различна посока отдалечавайки се от него, но той някак се озова до мен. Просто нямаше да ме остави, бях сигурна, че знаеше, че искам да се разкарам от него, но нали ако това станеше нямаше да осъществи незнайния си план.  Свърза се с мен на едно по - дълбоко ниво, което не очаквах и диво ръмжене се отдели от мен.
- Какво правиш? - помислих си го, а той ме чу. Усещах, че не беше доволен, въобще не беше доволен.
- Добре, виж, не трябва да се движим насам, ясно, пътят ни в другата посока. - усещах как се оплиташе все повече и все повече в лъжите си, но някак ми беше смешно, че не му се получаваше да завлече и мен.
- Моят е насам, ти отивай при братовчед си, нали ти казах! - изсмях му се злобно съвсем целенасочено, от него научих това.
- Добре, никой не ни преследва вече, чисто е, сега ще спреш ли? - явно щеше да опита всичко.
- Да, преследват ни когато им кажеш, за да можеш да ме заведеш там където искаш, но когато спре да ти се получава, вече никой не ни гони, ясно. - засмях се
Той спря, наблюдавайки ме внимателно и се трансформира. Известно време се гледахме докато и аз не се превърнах. На въпросът ми защо не се върне при глутницата си получих само мълчание и недоверчив поглед. Приближи се внимателно, разрошвайки косата си, а аз си помислих как при първото грешно казано нещо ще го ударя и този път наистина.
- Така, преследват ни други вълци, не е глутницата и също така обещах на баща ти да те заведа при него. - гледаше ме изпитателно, а аз само въздишах отегчено.
- Не става така, чу ли, не става като ме лъжеш нон стоп! - щях да го ударя, още малко и шях.
- Ако исках да те излъжа щях и нямаше да се усетиш въобще, а и мога да ти кажа защо не можеш да се свържеш с баща си, не може да се трансформира, защото опитва да защити семейството си в една къща, в която трябва да те заведа преди да разберат, че ти си тук с мен! - През цялото време докато говореше размахваше ръце и обикаляше, но очите му намираха моите. Надявам се да беше разбрал, че това беше краят. Ако смяташе, че щях да повярвам на това, само не можех да разбера каква беше истинската му цел.
Превърнах се, може би изненадвайки го, но той остана човек. Исках да го нападна, но той изглеждаше толкова беззащитен в момента, сякаш и да го направех, нямаше да отвърне.
- Чао, Макс! - беше единственото, което казах, оставяйки го сам. Всичко в мен излъчваше сериозност и мисля, че мисълта
" НЕ ТРЪГВАЙ СЛЕД МЕН" беше повече от ясна.

                            ***

Движех се през нощта, прикривайки се сред дърветата. Бях се отдалечила на няколко километра от мястото, на което оставих Макс, но колкото и да опитвах да се свържа с баща ми, не се получаваше. Той каза " всичко ще се оправи" но чувствах само напрежение, че всеки момент нещо ще изскочи в тъмното.
Пристъпвах бавно, опитвайки да бъда безшумна, защото може би на всеки стотина крачки чувах страховито шумолене около себе си.
- Ванеса? - ясен и твърд глас прозвуча в главата ми. Стреснах се, но бързо го различих.
- Дейвид? - огледах се наоколо, усещайки как зрението ми е прекалено слабо, за дя засече някой, а обонянието ми със сигурност не откриваше вълци наоколо.
- Къде е Макс? - беше объркан, това долавях от него. Присъствието му ме разсейваше от това да внимавам и да се оглеждам за наличието на присъствие и затова просто го блокирах, може би беше част от планът на Макс.
По време на поредния опит да се свържа с баща си до мен достигна ясен шум от чупене на клон. Някой го беше настъпил. Замръзнах на мястото си, слушайки внимателно удрящото сърце в гърдите ми. Всичко беше замръзнало, нито шум, нито дъх се долавяше наблизо, но аз знаех, че ме съм сама, знаех го от много отдавна. Нещо в мен ми подсказваше, че трябваше да се свържа с Макс и да разбера дали това е той, но нещо по - силно ме държеше на мястото ми без да имам способността да поема каквото и да е действия, защото точно това разсейване би могло да е пагубно за мен.