Възходът на черния вълк

Време със семейството

След като си взех бърз леден душ за събуждане навлякох една най- обикновена сива тениска и розови къси дънки. Изсуших косата си, чиито къдрици се изправиха набързо от самосебе си.
Сестра ми беше сложила такава физиономия, че не можех посмъртно да разбера настроението ѝ, но ми даде знак, че е готова да тръгваме. Беше вързала косата си на висока опашка, а дрехите ѝ бяха съвсем като за там където отивахме.
Двамата със Стеф свалихме всички всевъзможни глупости - федербал, топка, въже, фризби и още какво ли не, до колата. По време на пътя майка ми бръщолевеше някакви щуротии от миналото ни, най-вече от детството и ни обеждаваше, че този ден ще бъде прекрасен, както като сме били малки. По изражението на Алекс още от сега разбирах, че нямаше да му е особено яко да играе на топка в парка, но на мене ми беше комично. Нямах нищо против идеята на мама само никой да не се опитва да ме ядосва ненужно.
По време на целия път си говорих със Стеф, който беше все така жизнерадостен, заклевам се, че случите, в които съм го виждала в лошо настроение се броят на пръстите на ръката ми. Лия не каза почти нищо и гледаше през прозореца, защото днес ни беше забранено да използваме телефоните си.
След не много време баща ми паркира пред парка, който май най-често посещавах. Подминахме жълтеникавата зала за танци, обрисувана с картини на танцуващи хора и навлязохме в парка с всичките ни "играчки".
Настанихме се на една голяма поляна, на която так или иначе бяха седнали семейства. Все пак беше събота и имаше доста хора, които изгаряха под жаркото слънце. Поляната беше обградена с високи широколистни дървета, които хвърляха тук таме сянка на щастливците седнали под тях.
Седнахме на зелената трева, която очевидно се поддържаше, а майка ми веднага предложи да играем на нещо, взимайки топката.
Татко се присъедини към нея за подкрепа, а на мен ми изглеждаше доста смешно отстрани. Със Стефан се спогледахме, но все пак станахме и отидохме при тях.
- Е, на какво ви се играе? - попита майка ни с ненужен за мен ентусиазъм.
- Да си ходим - Алекс се обади кисело, но сякаш никой не му обърна внимание.
- Добре, ще играем на народна топка. - явно мама беше решила днес нищо да не съсипе настроението ѝ.
След около петнадесет минути мрънкане се бяхме подредили по някакъв нелеп начин. Баща ми и Алекс бяха консули, като самото изражение на брат ми показваше колко му харесваше това. Беше ми доста смешно как щеше да стане всичко това, а на всичкото отгоре се излагахме, но..... по-скоро ми беше интересно.
Татко хвърли топката по мен, мама, Стеф и Лия, но не уцели никого. Алекс едва се размърда да вземе волейболната топка и я метна по най - заспалия начин.
В крайна сметка мама му се скара  и започна поне да се опитва. След сигурно още петнадесет минути отчайваща игра стана по - интересно. Вместо да бягам започнах да хващам топките, което не ми костваше абсолютни никакви усилия. Може би това се забелязва от Алекс, защото почна да замеря само мен и то с по-голяма сила, но аз използвах вълчите си рефлекси, за да хващам топката всеки път. 
- Браво, Ванс - Стефан се обърна към мен, а аз му се усмихнах и хванах поредната топка, хвърлена от татко. Общо взето беше доста смешно, а на мен ми харесваше да използвам вълчето си аз и най-вече да дразня брат си, че не може да ме уцели. Знаех, че мереше силите си заради баща ни, който не би му позволил да се разкрие, но аз не го правех....Стеф започна да ме гледа странно когато се хвърлих встрани и хванах топката, която явно беше предназначена за него.
- Ти си машина, бе - пошегува се,а аз се наведох в последния момент, избягвайки топка.
В следващата игра бях консул с Лия и ми беше фасулско да оцеля когото си поискам, освен може би Алекс, който хващаше топките като мен преди малко. Влагах прекалено голяма сила, целейки се в него и ме беше страх да не прекаля, за това се кротнах, но знаех, че той се забавляваше да вижда, че не ми се получава. Нямаше начин да се отдам на яда си, просто се контролирах и знаех каква е целта му.
След малко всички седнахме на тревата уж да си починем макар, че аз не бях и грам уморена. Харесваше ми да наблюдавам семействата, чиито малки деца се забавляваха с детски игри. Чувствах се добре тук, макар и със семейството. Обичам да съм на чист въздух и да усещам свързаността на всичко около себе си.
Докато мама и татко играха федербал, или по-скоро се опитваха, защото мама дори не улучваше перцето, ние с Лия отидохме за сладолед.
- Хайде, ето от там - посочи ми някакъв фризер.
- Да отидем до машинката. - предложих. Това ми беше любимия сладолед, а и не беше толкова далече.
Отидохме до самия край на парка, до който стигнахме за не повече от десет минути бързо ходене. Взехме си сладолед набързо, а аз отново започнах да гледам мястото където онази вечер....каквото и да стана тогава. Мисля, че малката ми сестра забеляза това и ми даде знак да си вървим.
- Какво стана там? - попитах я, гледайки към мястото.
- Пфф, нали беше там - бях подготвена и слушах сърцето ѝ, което биеше по-силно от обикновено.
- Когато избяга...? - можех да усетя, че я беше страх, макар ѝ да беше сложила маска на непукизъм. Известно време не каза нищо и много добре знаех, че се чуди какво да ме излъже. Едва се сдържах да не избухна и да не ѝ се развикам, но си бях обещала да се контролирам.
- Усещам пулса ти - казах ѝ го съвсем тихо, гледайки я право в очите. Целта ми беше да следя за реакцията ѝ.
- Ти какво? - уш се учуди, но просто го знаех,....знаех, че я беше страх и.....Офф не знам.
- Знаеш какво - мълчание.
След кратко гледане сведе поглед от моя.
- Ванс, не знам за какво говориш, но вече е странно. - сериозно ли ми казваше това, направо ми идваше да се разсмея.
- Я престани, ти... - повиших ѝ тон когато от някъде се взе онова момиче....Шели, какво по дяволите прави тя тук. С Лия се прегърнаха, а после поздрави и мен. Беше ми кипнало отвътре, но нямаше да направя нищо пред това момиче, просто не можех.
- Ще тръгваме ли? - попитах сестра си, но тя ми каза, че искала да поговори с Шели и после щяла да дойде. Изгледах момичето, което отново се беше облякло супер странното и си тръгнах с гнева си. Знаех, че се гневя прекалено лесно от нищото и опитах да го спра, но не беше толкова лесно колкото ми се щеше.
Когато се върнах при нашите обясних, че Лия е останала там с приятелката си, а когато ме извикаха да играем отказах, защото ме беше яд. Този път можех да изтръгна нещо от нея, но неее, тъпата Шели ще се появи, просто........ Идваше ми да фрасна нещо или някого и да си излея всичко.
След няколко секунди на сдържане просто казах, че искам да се разходя и тръгнах към не чак толкова уживенат част на парка. Едва ли щях да се превърна, но исках да остана сама по дяволите и да си го изкарам най-вероятно на някое дърво.