Възходът на черния вълк

Изоставена от приятелите

Слънцето ме караше да се влудявам още повече ако това въобще беше възможно. Печейки безмилостно върху мен караше тъпото напрежение в тялото ми да ескалира до краен предел. Проклетите автомобили не щадяха от скорост, нито пък от безсмислено силна музика, бучейки покрай мен, но аз си бях виновна, все пак сама реших да тичам покрай булеварда. Дишах учестено, заразявайки дробовете си с отровната газ и, причинявайки на ушите си възможност за увреждане заради слуха, който бях напрегнала да следи за всичко подозрително.
Сетивата ми сканираха внимателно градската джунгла като се спираха на всеки малък детайл, запомняйки го. Огромни бизнес сгради, търговски центрове в близост до метро и градски транспорт, тук там по някой блок с лошо разположение заради шумния булевард под терасите на хората.
Затичах се още по бързо, виждайки автобуса, който ако използвах вълчите си възможности шях да хвана на време. Заобикаляйки ловко двама-трима индивида по пътя си, явно тръгнали на работа, на пазар,.....или бог знае накъде, само не и на разходка, успях да скоча в празния рейс точно в мига на затваряне на вратите. Чувствах се жива, дива, луда, но и толкова изнервена. Един порив на гняв дълбаеше необяснимо дупка в мен, а аз правех всичко възможно да я запълвам, но безнадеждно. Петимата човека на видима възраст над 50, излъгали се да тръгнат в жегата вторачиха погледите си в мен, но аз бързо се паркирах най-отзад, за да не ме гледат.
Скочих от раздрънкания градски транспорт след три спирки, навлизайки в тясната уличка и, озовавайки се в междублоковото пространство където директно използвах носа си, за да открия приятелите си.
- Защо сме тук? - попитах с леко раздразнение, че ме накараха да идвам чак до това място, което хем беше близо до дома за деца, хем беше на майната си и до сега само тук не се бяхме срещали.
- Мффф! - Яна измрънка и обърна очи нагоре. Лелее, изглеждаше по - не в настроение и от мен. Погледнах въпросително Вик, свивайки рамене. Чувствах объркване.
- Яна си има нова съквартирантка.-каза го толкова отчайващо, а погледът на долу ми подсказа, че има и още нещо.
- Сериозно ли, това ли е най-големият ти проблем в момента!? - засмях се иронично. Бях на ръба да се разкрещя, чувствах се измамена,....очаквах нещо сериозно, а не глупавите прищявки на Яна, за това изчаквах да се доизкаже.
- ДА, ТОВА Е ВАНЕСА И, ЗА ДА НЕ ТЕ РАЗОЧАРОВАМ С ЛИЧНИТЕ СИ ДРАМИ, КОИТО ОЧЕВИДНО НЕ ТЕ ЗАСЯГАТ, ЩЕ ТИ КАЖА, ЧЕ ТЯ Е ЕДНА ОТ ТЯХ, ДАНО ТОВА ТЕ ЗАИНТЕРЕСОВА! - стоях замръзнала от бясната нотка в гласа ѝ, усещайки истинско удивление от тази нейна страна. Усещах колко ми е бясна,.....на мен и на света, но не можех да направя нищо..... Просто бях забравила както за своите глупави емоции, така и как правилно да реагирам в момент като този.
- Яна, аз..... - тръгнах несигурно, но Вик ме спря, свивайки устни и клатейки глава в знак да не се опитвам.
Момичето видя размятщите се погледи и тръгна на някъде, оставяйки ни зад гърба си.
- Къде отиваш......- опитах да я настигна, а тя се обърна, изглеждайки ме диво и, показвайки жълтите си очи.
- Връщай се при перфектното си семейство и ме остави да се оправям с глупостите си! - изръмжа, така че само аз да я чуя и ме остави на мястото си, забързвайки в неизвестна посока.
С Вик се спогледахме, но само миг по - късно той следваше бясната ни приятелка, отдалечавайки се от погледа ми.
Стоях напълно объркана и неподвижна, опитвайки да взема адекватно за момента решение, ......но емоциите ми не го позволяваха. Минах през желанието да се разплача, към жертвена позиция, все пак ме оставиха сама тук, нали, а сега чувствах напрежение и несправедливост спрямо себе си, та аз с какво бях виновна в случая,..... че имам семейство ли? Чувствах се тъпо и изключително нервно, за това поех на някъде без да го мисля, за да не се вбеса от случващото се. Реших да оставя Вик да се оправя с нея и се върнах на булеварда, хващайки първия автобус, дал ми възможност. Стоях права в средата на друсащата машина и изобщо не ми пукаше за хората, гледащи ме поради нервните движения, които правех постоянно. Не спирах да тропам с крак, псувах живота тихо и усещах как скоро щях да ударя нещо. Изкочих навън при първата възможна спирка и започнах да тичам, потейки се в жегата. Не знаех какво правя, не знаех и накъде отивах, но не спирах да тичам, опитвайки се да се отърся от всичко, което ме караше да се влудявам.
Може би по навик или по случайност, че слязох точно на тази спирка осъзнах, че тичам към тъпия парк, в който постоянно се озовавах. Можех да разбера намеците на тялото и на психиката си, че се нуждае от незабавна трансформация, но опитах да се успокоя, овладявайки се. Седнах на самата трева, опитвайки да се прикрия в сянката на големите дървета и затворих очи. Бях късметлийка, че нямаше почти никого тук, все пак беше делничен ден и то на обяд в най - голямата жега. Бях блокирала зрението си, но с останалите си сетива усещах всичко, от едва долавящото се шумолене на дърветата, през прелитащите птици, до движещите се в далечината хора. Трудно можех да се съсредоточа сред толкова много шумове и миризми, а мислите за Яна, местоположението им с Вик сега, какво правят не спираха да ме тормозят. На всичкото отгоре нещо в мен ми подсказваше да отида в гората колкото се може по - бързо и лично да се занимая с въпроса с новата глутница, ....най - вероятно Алфата в мен се обаждале за пореден път.
Изправих се, изритвайки клоните до мен с нескрита злоба и реших, че няма да се успокоявам повече, очевидно беше безполезно. Нямаше смисъл да опитвам да сдържам гнева си,....това беше пълна лудост,....исках да съм вълк. Омръзна ми да чувствам безсилие, неудържим гняв и да потискам агресията си,....аз бях вълк, бях Алфа, бях хищник.
Затичах се този път с цел да дам воля на чувствата си, но без да освобождавам звяра,.....не и тук колкото и да ми се щеше.
Бързо излязох от парка, носейки се покрай залата за танци и, озовавайки се на булеварда. Тичах с пълна сила без да се съобразявам с никого и за това бутнах двама трима, но на кой му пукаше.
Движех се със скоростта на вятъра,.....който в момента не съществуваше, защото беше изгарящо топло. Сградите ми се размазваха от погледа, а звука от бучсщите коли се сливаше с мислите ми. Тялото ми искаше още и още адреналин, но освен яростно тичане нямаше да получи нищо друго, това не бе възможно за момента. Всичко в мен гореше и жаркото обедно слънце не беше единствената причина за това, а само допълваше факта, че тялото ми откача.
Изключително бързо се бях озовала на няма и километър от дома ми, което ми говореше с каква скорост съм се движила, но,.....това е без значение, дори хората, обръщащи се да видят какво се случва не ме интересуваха особено.
Отнесена от поредната мисъл за баща ми, който в момента най-вероятно се намираше в гората, правейки кой знае какво, което ми принадлежи, съборих раницата на някакъв си младеж, който я носеше на едно рамо. Проклетникът не си беше закопчал циповете и куп боклуци, които дори не успях да фокусирам добре се разпиляха пред очите ми. Бях дотолкова погълната от себе си, че щом реших да го подмина и да продължа спринта си, спирайки се на лицето му осъзнах нещо,.....познавах го.
Сърцето ми препусна удар и доза страх се прокрадна в него, когато направих асоциацията, че момчето от подлеза, което беше един от онези, кото ме видяха и веднъж бях видяла в моя квартал в момента стоеше пред мен.