Възходът на черния вълк

Студената гора

Бях на кръстопът. Единият ми вариант беше да остана и да разбера нещо повече за този уж показващ покорство бета, но рискувайки да предизвикам нова битка, за която нито, аз нито приятелите ми имахме достатъчно енергия. Можехме и да си тръгнем, но....аз не си тръгвах просто така, не и от първата ми трансформация. Все пак решението, което трябваше да вземем щеше да е общо, между трима ни. И въпреки всичко се доближих максимално до вълка, лежащ по гръб, притиснат от всякъде. Изръмжах му леко, насочвайки мисълта си към Яна, питайки я какво мисли.
- Попитай за име. - предложи тя, а аз зададох въпроса. Не получих отговор, което разклати и така нездравата ми психика. Знаех, че ме чува и знаех, че ме предизвиква, но .... Вик се приближи, карайки ме да отстъпя назад и изръмжа на непознатия. Това, което можех да усетя беше само страх и нищо друго.
Оттеглих се още по-назад, усещайки нещо познато. Веднага щом ми щракна опитах да открия баща си и този път се получи, което ме накара да реагирам, карайки Яна и Вик да ме зяпнат, защото изкимтях от радост. Най - накрая нещо ново.
Напрегнах ума си, за да разбера какво е станало с битката, а приятелите ми чакаха да им предам нещо ново, защото те явно не чуваха разговора ни.
Водена от любопитство реагирах твърде бавно когато осъзнах, че другите двама са се втурнали на някъде, преследвайки нещо..... Колко съм зле, оставих тъпия вълк да ми се изплъзне. Доза на раздразнение ме заля и още преди да се усетя вече тичах подире им....но бях изостанала доста.
Спря ме мисълта на баща ми, който питаше какво правя и защо не съм си вкъщи. Бързо предадох картината на сегашното ни преследване почти, отказвайки се да тичам след вълка.
Още миг и се спрях, оказвайки се сама в тъмнината. Беше странно за мен,.... Да със сигурност се почувствах странно. Спрях преследване, спрях мисловната си връзка с Яна и Вик, а след малко изключих и баща си. Какво правя? Какво е това? Чувствах се безнадеждно в ситуацията, в която се намирах, сякаш усещайки за първи път неприветливата страна на гората, която преди беше като мой дом. Не само, че ми изглеждаше като тъмна, мрачна и студена, и някак исках да се махна колкото се може по - бързо.  Цялото пространство около мен беше обзето от дървета, даващи дом на горските обитатели,....но не и на мен. Не знаех какво се случи, но нямах желание за нищо. Знаех, че те са повече, по-силни са, по-обединени, по - тренирани, а аз дори не знаех какво искам. Обърнах глава към луната, опитвайки да почуствам нещо по - силно от ненадейно създалото се безразличие към всичко. Защо се бия по дяволите? Не знам.
За жалост или за щастие бях прекъсната от гласа на баща ми.
- Ванеса, престани, оставете го. - мффф, направо го бях забравила.
Връщайки се в реалността се свързах с него и успоредно с това казах на Вик и Яна, които се бяха зачудили къде съм да се връщат.
Още преди да ги изчакам да се върнат се запътих към баща ми, потъвайки в мъртвата горска тишина за пореден път. Не ми отне много време да го открия, по - скоро той намери мен, защото аз не бързах, чакайки Вик и Яна да приближат.
- Как се отърва? - попитах, стоейки на дистанция от него, истината бе, че за миг поучих порив да отъркам глава в неговата за поздрав, но не го направих.
- Не съм, разбягаха се..... - получих мисъл сякаш от сцена на филм, изпълвайки ме с чувство на надежда, което отчаяно чаках. Баща ми беше захапал един от тях за врата в смъртоносна хватка, явно водача им, защото останалите отстъпваха, а накрая се разбягаха.
- Трябваше да го задържиш! - изръмжах му недоволно, вече чувствайки се в с води води.
- Сега ще се махнем от тук, а пък по - късно аз ще измисля как ще процедираме с тях. - не го каза заповеднически, а само някак уморено и за това реших да не влизам в спор сега, знаейки, че и на мен не ми се занимава, но щях да се върна към това по - късно.
Точно ме попита къде са приятелите ми и те се появиха задъхано в мрака. Поздравихме се с вълча прегръдка, а после баща ми предложи да се прибираме.
Щеше да ни закара с колата, което ми звучеше като добра идея, а и без това вече беше почти сутрин, така че се съгласихме.

***

Оставяйки на баща ми да се оправя с майка ми, която направо беше побесняла от притеснение и не спираше да му крещи, вдигайки целия блок на крака, си отидох в стаята.
В първия момент не ми направи впечатление празното легло на сестра ми, но после се спрях, вглеждайки се в него и, правейки изненадана гримаса.
Можех да се върна там и да потърся Лия, или кой знае, да попитам къде е, но честно казано не ми се занимаваше със скандала, нито ме интересуваше кой знае колко къде е и затова затворих вратата, преоблякох се и просто легнах, пренасяйки се неусетно в страната на сънищата.

***

Виждах черното туловище на звяра, разкъсващ неумолимо жертвата си. Малкият заек едва дишаше и когато спря да мърда, съвсем неусетно и в реда на нещата на мястото му риташе синя овца, съпротивлявайки се да бъде разкъсана от моето неконтролируемо вълче тяло.
Стоях права на плочките в банята, наблюдавайки как чисто черният звяр убива и тази си жертва, заобиколен от гробната тишина на всевиждащите дървета, обляни в мрак. Всичко си беше нормално, гледката на собствените ми вълчи челюсти, разкъсващи тъмното човешко тяло, превръщайки го в кървава кайма беше съвсем в реда на нещата. Аз бях този неутрален наблюдател, стоящ зад плочките в банята и виждащ всяко едно движение на другата част на самия себе си, ..... дива, властна и неопитомена.

***

- Съжалявам. - рязко отворих очи от шума, създаден от сестра ми. Беше съборила проклетата чаша на пода, покривайки го с килим от стъкла. Изгледа ме безизразно и взе да чисти бъркотията си, а аз в това време се разсъних и си взех душ. Едва когато ледената вода накара кожата ми да настръхне и очите ми да се затворят, стиснати здраво, среднощният сън изплува на повърхността. Струваше ми се толкова далечен и нереалистичен,....сякаш това не се беше случвало, сякаш това не беше плод на говорещото ми чрез неясни символи подсъзнание.
Зарязах съня и всичко останало, осъзнавайки колко е часът. Беше станало обяд, а аз си мислех, че е най-много десет.
Още по - тъпото беше, че у нас нямаше никого и силно чувство на завист ме жегна. Най-вероятно баща ми и брат ми в момента се размотаваха в гората, следваха следи, или дори, биейки се, а аз си стоях в леглото и си спах до никое време.
Ядосвайки се на себе си набрах Яна, очаквайки да имат някакъв план за днес или поне някаква нова информация.
- Съжалявам, че ти звъня чак сега, но просто преди малко станах. - оправдах се за всеки случай.
- Ванеса мисля, че имаме проблем!- не звучеше на себе си и очевидно не ме беше чула преди малко. Дори по телефона можех да усетя притеснението ѝ и още преди да ми е казала каквото и да е излязох от нас, оставяйки сестра ми с тъпите ѝ въпроси на къде съм тръгнала.
- Добре, казвай, много ли е зле? - попитах задъхана от тичането по стълбите.
- Увери се сама.....

To be continuous!