Възходът на черния вълк

Крис

Бях наострила уши в посока на шума и съсредоточила пълното си внимание на там. Носът ми показваше, че натрапникът не беше от глутницата и със сигурност не беше Макс, което очаквах. Бях готова да нападна ако се наложеше, което силно предполагах и затова се свързах със скритата ми същност на безкрупулен убиец, давайки и зелен път да се покаже. Държах това под контрол поне засега, но бях готова да го освободя ако се наложеше.
Вероятно вълкът разбра, че знам за присъствието му и след няма и минута с бавни крачки излезе от укритието си в дърветата и застана срещу мен. Блестящите в жълто очи отразяваха моето огромно черно тяло, което се извисяваше над Бетата. Направих стъпка напред, приготвяйки се да нападна и да освободя лудостта. Не беше нужно. Вълкът седна в знак на примирие, а след малко се  превърна в дребно момиче, закрито с голяма червена качулка, което все още ме гледаше с жълтите си очи.
- Коя си ти? - попитах предпазливо, заемайки човешката си форма.
- Казвам се Крис, ти си дъщерята на....ти си Ванеса? - попита, а аз нямах и най - малко доверие на странното момиче в тъмното.
- Следиш ли ме? - зададох поредния въпрос без да отговарям на нейния.
Обясни ми, че ме следи още откакто се движих с Макс и, че е трябвало да се покаже когато го разкарам от картинката както ми е бил казал баща ми. Истински ме изненада това, че знаеше за него и какво ми беше казал и колкото и същността ми да крещи, че не може да ѝ се вярва ми се наложи да ѝ се доверя, разрешавайки ѝ да ме отведе при него.
- Защо не мога да се свържа с него?- попитах странното момиче, вече осъществила връзка с вълчето ѝ съзнание.
- Има сериозен конфликт с непозната глутница, най - вероятно са ти казали, а и баща ти има още две деца освен теб да защитава. Може да отидем у вас ако искаш. - изпрати ми образ на едно мътно познато за мен място, но със сигурност не и моят дом както тя твърдеше. Вълна на страх и безпокойство плъзна по тялото ми. Тя лъже. Живяхме в тази къща преди повече от десет години, а баща ми имаше още три деца освен мен, какво по дяволите искаше тази от мен.

                          ***

Вървях с нея вече може би четвърти час. Мога да призная, че усещах нетърпението ѝ да ме заведе уж при баща ми и дори не ми позволи да си почина. Вече беше късна сутрин, а момичето не беше спечелило доверието ми с нищо, даже напротив - подозирах я още повече. Не можех нито да открия баща си, нито приятелите и дори, опитвайки да се свържа с Лия и брат ми не откривах абсолютно нищо. На няколко пъти през нощта обмислях да нападна вълчицата до мен, но най - вероятно страх ме спираше от това действие. На пръв поглед иглолистната гора, на която не се виждаше края предразполагаше към това да се придържам в близост до някого, но проблемът беше, че този някого ме лъжеше. Колебаех се между това да говоря с нея, разобличавайки я и така ако се наложи да я нападна и да се измъкна, но това си имаше и минуси, ако извикаше глутницата си? Все повече обмислях това просто да я нападна и да се отдалеча от пътя, по който се движехме.
Вече виждах слънцето застинало насред небето в най - високата си точка, но следи от живот тук сякаш не съществуваха. Може би това високо място беше обитаваноно от хищници, но не долавях миризма на плячка нито чувах крясъци на птици и претичвящи дребни гризачи. Сякаш всичко беше мъртво и нямаше начин да остана тук, камо ли да продължа по пътя по - навътре в местността.
- За какво си мислиш? - изненада ме с въпроса си.
- За това дали наистина не е по - добра идея да отидем у нас. - показах къщата ни на село, лъжейки я.
- Обмислях го, но реших, че няма да го предпочетеш след това с майка ти.
- Какво ѝ е на майка ми? - възкликнах, виждайки как тя искрено се изненада.
- Имах в предвид след пожара, съжалявам, че сте я изгубили наистина е било тежко. - говореше ми сякаш ми емпатизира, но на какво точно по дяволите.
- Да, преживях го. - отговорът ми не беше посрещнат с нищо повече от мили думи, Боже, тя наистина ли.....
Оставих я да върви доста пред мен вече наистина, обмисляйки сериозно следващия ми ход. Без изобщо да мисля за това усетих как сърцето ми започва да бие по - силно, мускулите ми внезапно се заредиха с енергия, а мозъкът ми стана по - буден от всякога. Мислите ми се въртяха главно около желанието за смърт и съвсем ясно виждах образът на кървящата Бета, захвърлена в пръстта, а кръвта ѝ напоявяща я.
Това беше. Без да мисля рационално пуснах това желание на свобода и в следващия момент се озовах върху нея, захапала гръкляна ѝ със страховито ръмжене. Вълчицата изскимтя и както беше легнала по гръб под мен предизвика яростта ми да я довърши. Не мислех за нищо освен за напускащия я живот и отмъщението, за което жадувах.
Може би това беше най - голямата ми грешка, защото докато душах сивата вълчица до ушите ми дистигаха бавни, но сигурни приближаващи се стъпки. Усещах как ме обграждат, но вече бях пуснала онова и не виждах начин да се накарам да пусна разкървеното тяло и да се разкарам. Чак когато усетих острата захапка върху гърба си, пуснах жертвата и отвърнах, контрирайки по - дребния вълк и, карайки го да легне с корема нагоре. Още преди да се осъзная вълци един след друг скачаха върху мен, карайки ме да правя резки движения и да се боря с може би петима едновременно.
Яростни звуци от ръмжене огласяха местността и наоколо се вдигаше пепел от разкопаната почва. Една от безбройните Бети се вкопчи за врата ми докато се занимавах с друг вълк. Изскимтях силно и насочих цялото си внимание към вълка на врата ми, но в същия момент друг ми се нахвърли от другата страна, карайки ме да загубя равновесие. Колкото и да опитвах да се отърва от тях просто усещах как губя сили прекалено бързо и скоро се озовах на земята. Не се предавах все още и действах главно с онова диво усещане, на което в момента разчитаха да ме измъкне, но те бяха прекалено много и прекалено бързи.
Улавяйки моментът им на изненада успях да сграбча със зъби един от вълците и да го изпратя на около три метра от мен. Причината за разсейването на глутницата се появи от дърветата и погледите ни се срещнаха.
- СТАВАЙ! - Макс ми изкрещя, карайки ме да се разконцентрирам и някак отново се озовах на земята. Усетих как някой се хвърли върху мен и ме захапа за шията, принуждавайки ме да се обърна по гръб. Бях свързана с Макс и усещах как бавно си проправя път през тях и дори и да не го виждах усещах, че се беше отдал на убийствената сила в себе си, която на мен този път не ми помогна особено. Може би щях да открия още сили в себе си, за да се изправя, но почти се отказах от това, когато още вълци започнаха да се появяват от нищото, а някои от тях и Алфи. От погледа на Макс видях, че тези с червени очи бяха трима и в следващия момент един от тях се нахвърли върху Макс. Усетих през него как губи почва под краката си от десетината вълци, които се въртяха около него и го  хапеха един след друг. В този момент бях наистина на прага на силите си. Последното нещо, което зърнах със свито сърце беше спускащият се към мен Алфа, а след това всичко стана черно.