Възходът на черния вълк

Неочакван посетител

- Защо бягаш от мен, не можеш да избягаш от себе си, Ванеса. - Чувах Макс зад себе си и, чувствайки тялото си сякаш обхванато от огън поддържах ненормално бързата си скорост.
- И ти, подмолен лицемер такъв! - върнах му го с чиста злоба.
- Каквото и да кажеш за мене, то се отнася и за теб, приличаме си повече отколкото си мислиш. - точно щях да чуя смеха му, когато го блокирах, но този път, изненадвайки и себе си, беше силно, рязко и наистина качествено. Не чувах гласа му за известно време, но видях големия дългокосмест Алфа, изкачащ опасно близко до мен, а след това, нахвърлящ ми се. Бързо реагирах, изправяйки се срещу него, но това, че бях изнервена и мислех как да му разкъсам врата само ми навреди, давайки му предимство да ме измами и повали.
- Успокой се, за да те пусна, чу ли, не искам да те нараня - изръмжа ми в ухото, а аз се съгласих, допускайки го в ума си.
- Защо се държиш по един начин като сме сами, а по друг като сме с останалите? - Изправих се, гледайки го в очите, а той се извъртя с гръб без да отговаря.
Не знам какво ми стана, но без въобще да го мисля се нахвърлих върху гърба му, изненадвайки го, бях сигурна, че не очакваше това, защото дори аз не го очаквах. Той бързо зае благоприятна позиция, за да ме нападне, но беше късно. Притиснах го в близкия трънак, а когато опита да ме забаламоса скочих, сякаш  в най - точния момент, карайки го да легне. Почуствах се наистина удовлетворена и забивах все по-дълбоко заби в тила му, исках да чуя скимтене, но не се получи. Тъмния вълк се изправи, сякаш, забравяйки за болката и буквално сам разкъса плътта си. Остави ме без думи и загледана в капките кръв, попиващи в козината му. След само секунда двамата стояхме лице в лице, показали зъби и готови да се сбием, но никой не нападаше.
Напрежението се носеше във въздуха, карайки ме да усещам непримиримо желание да направя нещо, нещо голямо, но мислите ми бяха прекъснати от силен и ясен вой, достигащ до ушите ми през едрите капки дъжд, които вече обстрелваха козината ми.
- Прибирай се в къщата! - Макс бързо взе нещата в свои ръце или поне се опита. Пренебрегнах го и се свързах с  Диана, която викаше глутницата, видимо притеснена.
За миг всички емоции изчезнаха и направиха път на съвсем ново стъписване, което ме накара да спра на място. Не знаех какво да правя, изгубих се в ума си и съвсем бегло съзнавах, че глутницата се готви за битка, за която аз не бях готова. Мислех, че съм останала сама във вече сивата гора, макар и свързана с глутницата, но в същото време далеч от нея.
- Какво ще правиш? - сърцето ми прескочи когато видях Макс до себе си, той не ме беше оставил. Не можех да му отговоря, но той прочете мислите ми, в които се въртеше образът на сиво-кафявия Бета, който веднага бях разпознала като моят стар приятел Вик, който така много ми липсваше, но се надявах да не с доближава, просто не знаех какво да правя.

Бързо усетих енергията, която ми изпрати, в опит да ме накара да се чувствам по - добре, но кашата в главата ми все още си стоеше там. Как ме беше намерил? Това означава ли, че и татко ще дойде? А ако дойде, можех ли да стоя далеч?
- Махай се! - вече съвсем изплашена от случващото се, опитах да разкарам Макс, но той не помръдваше от мястото си. Наблюдавах как от необичайно дългата му козина се стича вода, карайки го да изглежда по - слаб и някак притеснен.... Той не беше притестен, той никога не показваше чувствата си. Може би сгреших с това заключение, защото се оказах странно близо до него, не физическо, а....до неговите мисли, беше ме допуснал в главата си.
Беше объркан, не като мен ами.... знаеше, че трябва да е с глутницата в момента, но също така искаше да е с мен. Чак сега разбрах, че него наистина го е грижа... Почуствах се адски неловко от това, че искаше да скрие всичко, всички тези мисли и чувства, но ме беше допуснал до тях, само и само да ме разсее от случващото се и да не го карам да се маха. Сега още повече не знаех какво да направя в случая. Бях се отделила от съзнанието на глутницата заради Макс, но и ме беше страх да разбера какво се случва в момента.
- Искаш ли да отидеш? - не исках да му обяснявам, затова го оставих да разбере как се чувствам. Исках да видя Вик, той ми липсваше, но... знаех какво ще последва, може би трябваше да тръгна с него или пък щеше да има битка, а можеше и да е дошъл за друго....
Спрях да размишлявам и се оставих да разбера какво ще измисли съзнанието на Макс. Беше ми странно да го наблюдавам как се двоуми да вземе контрола над глутницата и да се държи като техен Алфа, за какъвто се вземаше в главата си или с риск за честта си да остане с мен, а после да се чуди какво да измисля. Бързо ми хрумна нещо. Щях да се върна в къщата и без това сега щеше да е празна и да наблюдавам от там какво става
Макс прочете мисълта ми и тръгна след мен, но след пет минути мълчаливо вървене той се откъснат от мен. Бях почти сигурна, че се беше свързал с глутницата и гледаше какво става, но щом не ми казваше нищо, значи не беше сериозно, поне така се надявах.
Трансформирах се и влязох вътре, а черния вълк остана някъде отзад. Изненадана от Раян, който изтича покрай мен, едва ли не блъскайки ме, изръмжах, заставайки в позиция за бой, но той ме подмина без да ми обръща внимание. Останах сама в двора все още нащрек, защото чух нечии приближаващи стъпки, но бързо се успокоих когато видях Лев, бързащ към мен. Неочаквано за мен ме прегърна силно, а аз му върнах жеста малко неловко.
- Съжалявам, Ванс, не трябваше да те оставям сама, трябваше да има някой с теб, толкова много..... - говореше бързо и притеснено, държейки ме за раменете.
- Спокойно, добре съм... - опитах да го успокоя, но той не преставаше.
- Не, аз съм ти приятел и съм ти най - близкия тук, не трябваше да те оставям дори за секунда точно сега.... - в този момент Макс се показа зад ъгъла на къщата, карайки момчето до мен да замълчи, спирайки тревожния си пристъп.
- Не бях сама.... - усетих промяната на настроението му и изведнъж сякаш го хвана яд, поне това говореше за мен петсекундният поглед към Макс, който беше изместен от кимане.
- Ясно....