Възходът на черния вълк

На път с Макс

Оставих го. Трябваше да го оставя. Както бях позволила на това лудо нещо в мен да се покаже и да вземе контрол, така и го изгоних, поемайки отговорност поне този път да не съсипвам нещата. Вече чувах настъпващия грохот от бързо приближаващи се лапи, който се долавяше от трептенията в земята. Побегнах в противоположна посока, използвайки вече сумрака, за да се прикрия между иглолистните дървета.
- Какво става Макс, къде по дяволите си!? - изръмжах му силно, а той сякаш изневиделица се появи до мен. За момент си изкарах акъла, но бързо се овладях и успокоих.
- Браво, че не го уби! - чух го как се смее и направо ми се прииска да го фрасна.
- Мога да го контролирам! - заявих и го изчаках да отвърне, но не го направи.
Известно време се движехме в тишина във вече далечни земи извън нашата територия, но това не ми правеше впечатление. Стоях нащрек, за да разбера ако има приближаващи се вълци, но беше съмнително пусто, а и с всеки изминал момент се чудех все повече и повече какво прави Макс с мен. Къде отивахме?
Опитах се да осъществя връзка със сестра ми или поне да разбера къде се намира, но напълно безуспешно. В момента бях в някакво състояние на търсене на смисъл и отговори и за това реших да потърся и баща си. Не го бях направила по - рано, защото....не знам, но усещах силен страх да го направя. Не от това, че той можеше да ми направи нещо, а по - скоро...., че можеше да не го открия, а това означаваше само едно в моята глава. Огледах се запоследно наоколо, уверявайки се, че сме съвсем сами, забравени от света и бягащи напълно безсмислено.
Насочих вниманието си към пространството далеч от нас и доста бързо открих целта си. Той беше там.
- Тате? - исках да чуя, че е добре.
- Ванеса, можеш ли да се отървеш от момчето? - малко се обърках, той знаеше, че не съм сама?
- Не мисля... - опитах да се държа нормално, за да Макс не разбере, че говоря с някого, но не се получи.
- Предай му много поздрави. - изсмя се, а моето сърце се сви. - Мисля да спрем тук. - смени темата от нищото.
- Няма да спираме, така ще ни настигнат, а и тук не е безопасно, не виждаш ли? - показах му през мислите си огромната гора без място за укритие и сигурен подслон. Той се трансформира, сядайки до най - близкото дърво и се облегна на него.
- Крайно време беше да се махна от тази глутница. - изпуфтя, а аз се превърнах също.
- Да и аз. - следях внимателно за реакцията му.
- Скоро се връщаш при баща ти и онези двамата, а аз смятам да продължа на някъде.... - не знам защо, но единствената асимилация, която направих беше  с пиян човек.
- Никой не те кара да ходиш никъде, те са твои хора. - говорих пренебрежително без да му позволявам да ме манипулира,а той само ме изгледа невярващо.
- Да, научих се да убивам, да използвам онова, което и ти имаш, да не се доверявам.... бяха хубави години. - чувствах, че искам да се махна, защото наистина не схващах с какви намерения казва това.
- Супер. - беше единствената ми реакция, която сякаш замрази въздуха помежду ни, превръщайки го в купчета лед.
- защо доведе Дейвид, защо след това се махна, какво правеше? - зададох въпросите си един след друг вече малко ядосана. Получих само мълчание и точно в този момент ми идеше да го ритна.
- Какво правиш с мен,а , защо в момента вървиш с мен? - озъбих му се, получавайки само крайно фалшива усмивка. - Макс, много добре знам, че в момента никой не е по следите ни само и единствено заради теб, ясно! - едва ли не не го изкрешях ядосана. Изправих се от мястото си и бързо се превърнах.
- Къде си? - свързах се с баща ми. Нямаше отговор, което не накара да изръмжа, наистина ако ми беше казал щях да отида при него още сега.
- Предлагам да се редуваме да спим? - отново Макс провлече вниманието ми с тъпата си идея. Трансформирах се, за да му отговоря.
- Да спим, ти сериозно ли, ако искаш спи, аз си тръгвам. -  засмях се силно, което беше твърде необичайно за мен, но като чели когато на човек му е трудно смехът помага.
- Добре, предизвиквам те, ако ме победиш си тръгвай, ако не.... - намигна ми, а аз погледнах нагоре. Това не беше сериозно.
- Смяташ ли, че ми е до това!? - гледах го как бързо скача от мястото си, заставайки до мен.
- Оу повярвай ми и на мен не ми е до това! - повиши ми тон.
- Добре, мисля, че трябва да си намерим храна, а не да хабим силите си за това, съгласен? - погледнах го изпитателно, но той сякаш се съгласи.
- Не са ли те учили да седиш гладна- започна да ми се смее, а аз му казах, че ако не е съгласен просто ще отида да си ловувам сама. Бях разбрала, че по някаква причина иска да остане с мен, най - вероятно щеше да ме метне в капана по - късно, но поне си печелех малко повече време докато разбера как да го разкарам.
Тръгнахме уж в различни посоки, но държахме връзка в умовете си. Чувствах се сама, но и  притисната сред големите иглолистни дървета и мракът, който бавно надвисваше над мен. Луната все още изглеждаше цяла, което някак можеше да ми даде сили и най - вероятно го правеше, иначе щях да съм грохнала досега.
Отвреме навреме се отделях от Макс, за да мога да потърся татко, Лия или приятелите, но нямаше нищо, наистина не разбирах какво ставаше. Не ми даваше мира това, че бях наясно, че се случваше нещо по - голямо от това, което изглежда, но аз не знаех какво е, а и не можех да предприема нищо преди да се свържа отново с баща ми.
Надушвайки прясна следа сетивата ми сякаш се активираха и получим нова доза адреналин. Имах чувството, че се събуждам от дълъг сън и вълкът в мен получава желания лов.
- Макс? - нетърпеливо го потърсих, но странното беше, че не ме допусна до себе си, сякаш....сякаш говореше с някого. Сега го хванах.
- Какво правиш? - попитах, готова да изкритикувам отговорът му.
- Опитвам се да разбера къде са другите. - слушах сърцето му, за да разбера дали поне малко ще го стресна, но не, беше спокоен.
- Ммм, сякаш не знаеш. - хвърлих поредната си недоволна мисъл.
- Свикнал съм хората да не ми вярват, но ти прекаляваш, знаеш ли. - не знаех дали това беше подигравка, но нещо спря желанието ми да се опитвам да разбера. Сякаш нещо проби  сърцето ми и рязко ме накара да се почувствам ужасно.
- Какво е това? - попитах Макс, който очевидно беше поразен от същото.
- Започва се. - тези думи ме оставиха още по объркана.