Възходът на черния вълк

Тренировка

Нощта мина спокойно и се събудих с много нова енергия. Беше почивен ден и за това нашите си бяха вкъщи, така че не бързах и си взех сутрешен душ. Дори не исках да си поглеждам телефона за това реших да измисля нещо друго и днес да не се занимавам с Яна и Виктор.
Загубих около час на закуска, а след като Алекс и Стеф излязоха на някъде баща ми ме извика да говори с мен. Много бързо се съгласих да отидем в гората, това напълно щеше да убие опасността този ден да е скучен. Този път щях да дам най - доброто от себе си,....поне щях да направя каквото можех. Оставихме майка ми да се оправя с Лия,.....щяха да правят нещо, но така и не разбрах какво и излязохме. Чувствах се добре, притеснението сякаш се беше стопило, а и мислите за опасността в момента липсваха, така че по пътя успях да се насладя на сменящите се пейзажи, които задминавахме с колата. Отидохме възможно най-далеч и по-скоро там където се беше опитал да ме подчини миналия път. Може би това ми повлия негативно по някакъв начин, карайки ме да се чувствам като жертва, но много бързо изгоних тези мисли. Знаех, че нямаше да го направи отново,.... но ако го направеше нямаше кой да ме спаси, защото бях сама, без глутница и........отново прочистих съзнанието си от това и навлязох сред дърветата.
Огромните зелени корони правеха сянка, закривайки слънцето и, правейки импровизирана бариера между нас и него. Бях благодарна за това, както и за невероятния аромат, който се носеше от....навсякъде.  Обонянието ми усещаше една дива и неопитомена миризма на дървета, смола, пръст, на всичко, което живеещите тук. Не виждах животни наоколо, но не можех да излъжа, че не ги усещах. Буквално през минута някоя дива птица разгласяваше писъците си из цялата гора, карайки ме да насочва вниманието си натам. Мястото ставаше все по-гъсто и по-гъсто с всеки метър, с който навлизахме в гората. Мислех, че това място е чудесно,....особено когато тъпите мисли не преобладаваха в главата ми.
Наложи се да вървим доста време, но накрая открихме подходящо място, беше хем открито, хем обиколено от дървета от всички страни и бяхме защитени от всякъде.
Разбрахме се да се превърнем като той ще напада, а аз няма да се защитавам по никакъв начин, освен с отбягване и лъжливо движения. Не знаех как ще стане това, ....как да излъжа точно него по дяволите? Все пак започнахме някак си като баща ми ме нападна съвсем предвидимо, аз отскочих настани, но в следващия момент той някак си се оказа прекалено близо до мен. Виждайки скока му първата ми реакция беше да покажа зъби и да се защитя и за съжаление беше прекалено късно за да опитам да изпълня това, което всъщност трябваше да правим.
- Добре, така е добре, но ако отново има такава ситуация легни и опитай да се превъртиш. - получих това и още няколко наставления, а след това започна втори рунд.
Тук беше по-добре, защото знаех, че след като се измъкна първия път ще опита да нападне отново без да чака и за това отскочих възможно най-бързо в някаква случайна посока, колкото да го объркам, но така обърках и себе си, озовавайки се под лапите му в следващата секунда. Бях готова да хапя и го направих, но веднага щом усетих отпускане се превъртях като циркаджийско куче и се изправих, гледайки го в очите.
- Успях! - заявих гордо.
- Отново!
Трети рунд започна по-бързо отколкото си мислех, защото нямаше наблюдение на противника и въртене в кръг, а той директно ми се нахвърли. Този път уж щеше да скочи, но много бързо се спря и атакува под друг ъгъл, което ме затрудни и буквално го нападнах, слагайки край на всичко, притисната в земята от него.
Изръмжах недоволно, но се подготвих за следващото нападение, после за последващото и така нататък, докато не взе да ми става малко по-лесно и предвидимо всеки следващ път.
Буквално можех да усетя всяко малко движение какво означава и точния момент на нападение, както и започнах да различавам истинското нападение от лъжливото, което ми беше от огромен плюс. Грешките ми с времето ставаха все по-редки и на четвъртия час от тренировката успях да издържа сигурно десетина ужасно бързи, директни, лъжливи и стряскащи нападения едно след друго, избягвайки ги.
Не чувствах умора, дори бях забравила за времето от адреналина, който ми беше предоставен, но когато баща ми каза, че тръгваме, тръгнах. Носехме се към колата, този път като вълци, а аз се наслаждавах истински на вятъра, който се удряше в лицето.
- Можем да пробваме нещо друго ако искаш. - предложи, а аз наострих уши, естествено че исках.
- Какво е? - попитах ентусиазирано.
- Ще се съгласил ли? - погедна ме с червените си очи, някак изпитателно.
- Пфф, първо ми кажи! - изръмжах с насмешка.
- Знаеш, че тренирам и с брат ти, нали? - това да ме ядоса ли трябваше, защото.....не знам, но изръмжах.
- И? - имаше някакво негативно чувство в гласа ми.
- Може да се пробвате един срещу друг някой ден. - смръщих муцуна от това предложение, чувствайки отдръпване от всичко това и просто му изпратих чувството, което явно означаваше "НЕ".

***

Чак след вечеря реших да проверя телефона си и останах някак разочарована, че нито Яна, нито Вик ми бяха писали. Честно очаквах поне Вик да се свърже с мен, но явно съм се заблудила. Някакво гадно чувство започна да се надига в мен, но нямах намерението да си развалям настроените с това.
Оставих телефона и се загледах с празен поглед в Лия, която си правеше нещо на нейния, мислейки за.....нищо конкретно.
Това, което ме извади от това състояние беше телефонът, на който получих съобщение.
Не знам, изненадах се, но и някак ми беше апатично когато разбрах, че е пак онзи....
Сетих се как бях казала, че няма да общувам с тях и.... ми стана малко неприятно когато отговорих с едни " хей", но все пак щом те не ме искат ще си пиша с него на пук на всичко.
- Какво прави днес? - питаше ме.
- Бях с баща ми, а сега си лежа, ти? - естествено, че нямаше да му разказвам живота си, та аз дори не знаех името му.
- Бях с приятелите. - кратък отговор,....знаех, че "приятелите" са глутницата.
- Днес поне ще ми кажеш ли името си? - реших да се пробвам пак.
- Днес поне ще благоволиш ли да се водим? - мххх, нахалник.
- И защо да се виждаме, за да не си тръгна повече ли? - поне можех да го разпитам и да науча нещо.
- Можеш да си тръгнеш, но е по - вероятно да не искаш. - това пък какво значи.
- И защо, да не би ти, господин безименен да си магнит за момичетата? - реших да се пошегувам.
- Имам много имена, нали ти казах, не съм безименен и може да се каже, но си има друга причина.
- Която е? - честно ми беше приятно и интересно това мое опасно начинание и се чувствах като в приключение.
- Просто ще искаш да останеш с нас, повярвай ми.....
След това опитах да му пиша пак, но той спря да отговаря, което ми се стори странно. Не знаех как да реагирам и за това просто оставих телефона на страна, опитвайки да си измисля друго зманимание, но това ми се стори трудно, защото не ми се правеше нищо.

Някой да коментира, моляяя, обичам ви ❤️❤️❤️❤️